Собственикът на цирка се засмя, вече наистина беше доста пиян. Явно циркът все още не бе толкова зле, та да няма пари за ракия.
— Но ако ваша милост иска да опита… — тихичко се обади жена му. Преди малко тя се беше представила в манежа с лъва като звероукротителка.
— Какво да опита? — погледна я дивашки собственикът на цирка. Тук, във фургона, звероукротителката се беше превърнала в истинско агънце и само успокояваше мъжа си и се суетеше около него, сякаш над главата й плющеше камшикът от кожа на хипопотам, с който самата тя всяка вечер заплашва лъва в клетката.
— Какво да опита? — отново изрева собственикът, както и лъвът не би могъл да изреве. — Искаш да ни докара някоя беля на главата ли? Нали знаеш, че в края на краищата всички смахнати учени ни съдят за обезщетение за нанесени телесни повреди и пропиляват цялото си имущество по адвокати, гъско такава?
Но един стар циркаджия като него познава не само домашните животни. Така че аз изхвръкнах от фургона, а зад гърба ми той продължи да изрежда с пресипнал глас различните видове, родове и разреди, описани в зоологията.
Навън нямаше никой. Другите фургони бяха заключени, тъмни. Явно собствениците им работеха. Всеки миг се чуваха виковете на публиката или цвиленето на конете в шатъра. Сигурно представят липицаните1 си. Дори не бях забелязал, че имат и коне. Лесно стигнах до клетките. Достатъчно е да се ръководиш по миризмата. При светлината на пълната луна съгледах в първата клетка единствения лъв, който украсява плакатите на цирка. Той е доста остарял, целият е плешив. И сега, насън, час по час се чешеше в мрежата, защото го измъчваше краста. В съседната клетка имаше няколко чакала. Те, колкото и странно да е, не страдаха от краста. Но щом ме видяха, почнаха да ръмжат. Как няма да ръмжат, нали и те бяха кучета. Тук отблизо не можех да се излъжа. Някакви мелези между кучета вълча порода и догове. А минаваха за чакали. Спокойно бих вързал тия техни чакали край кучешката колиба. Какъвто господарят, такова и предприятието. Измама след измама. После следваха няколко празни клетки, сандък със змия и най-накрая, съвсем встрани, клетката на маймуната. Беше обзаведена като всички маймунски клетки по света. Огледалца, стълби, велосипед, и пъстри кърпи, сякаш тук имаше не шимпанзе, а най-обикновени нисши тесноноси маймуни или павиани. Само че всичките уреди бяха изоставени, защото маймуната, по-право съществото, лежеше в ъгъла на клетката с лице към стената, на ръцете с вериги, каквито навремето са носели затворниците, а на краката — голяма желязна топка, която познавам само от средновековните тъмници, където са морили с глад престъпниците. Така не връзват маймуните никъде по света. Тези железни съоръжения се използуват само за хора. Случайно Хилда ми беше наредила да й купя ментови бонбони. Джобът ми бе пълен. Извадих един бонбон, развих го, измлясках съблазнително и хвърлих лакомството в клетката. При това непрекъснато се оглеждах дали не е излязъл собственикът или някой служител. Всичко изглеждаше спокойно. Само Тарзан, както го наричат тук, продължаваше да лежи в ъгъла, където не достигаше светлината на месеца, и не проявяваше никакъв интерес към моите лакомства. Измлясках отново и този път хвърлих в клетката цяла шепа бонбони, започнах да му говоря, да го хваля…
— Добрият… Brav Nice … Ела тук, komm her, come — опитвах се да го примамя на всички езици. Но той не се помръдна, докато не започнах да го мушкам с тояга. Такова е правилото с животните. Когато не слушат с добро, започваме да им причиняваме болка. Случайно там имаше някаква пръчка. Но едва го докоснах, той скочи като бесен, изправи се на задните си крайници, тоест на краката, и започна да се удря в гърдите, както умеят само маймуните. Всички твърдят, че това е присъщо единствено на горилите, но както Швайнфурт, така и Пашен, най-прочутите ловци на маймуни през миналото столетие, ни учат, че и възрастното шимпанзе може да се подготвя за бой по този начин. Изведнъж той се хвърли върху решетката, така че цялата клетка се раз-люля, и понеже не успях да се дръпна, ми скъса ръкава. Май ме и одраска малко. При това подхвърляше насам-натам десетлибровата тежест, привързана на краката му, като че ли беше футболна топка.
В цирка май познаваха тези сцени. Собственикът изскочи от фургона, а след него служителите и артистите от шатъра, та дори и звероукротителката дотича със своя камшик от хипопотамова кожа. Тя веднаха се нахвърли върху него. Само че беше късно. Хората наизлязоха от цирка, започнаха да я ругаят, някои дами пищяха силно, други осъждаха жестоките собственици. Май им провалих представлението. Избягах на полето и понеже все още не познавам местността, се скитах няколко часа, докато едни селяни не ми показаха пътя.