— Тук, на дъното са хрисовулите! — Ковача посочи назъбения вход на потайното място и сам се отдръпна в уплаха.
Анастасия погледна в мрака под себе си, после вдигна очи и объркано рече:
— Тате, да влезем да видим…
— Момиче, ти ум нямаш! — Димитър се сепна, защото не беше редно малко дете да не се бои от тъмнина и безизвестност. — Долу има вампири… Ако искаш — иди да те грабнат! — рече строго и обърна очи към калето. — Преди време горе, върху един камък, видях писмо от цар Иван Шишман, ела да го видим…
— Царя ли, тате?
— Ами, писмото му — Димитър се катереше вече, а Анастасия след него оглеждаше всички камъни.
— Царят, като видял, че не може да спаси царството си от турците, рекъл да премине към Влашко, да потърси помощници, ала аскерите го пресрещнали при Никопол и разбили войската му… Нещастният цар не знаел къде да се дене от мъка, затова дошъл на калето до манастира „Св. Георги“ и написал прощално писмо.
Момичето се катереше по канарата, мамено от видения, и не знаеше какво по-напред да пита:
— А къде спи сега царят, тате? — погледна встрани, готова всеки миг да види Иван Шишман, седнал край злочестото си писмо.
— Като му казали, че турците са превзели българското царство напълно, цар Шишман се промушил с ножа си. Няма го вече… Това е било много, много години преди ние да дойдем на свет! — Ковача сам се натъжи от словата си.
— Значи турците са такива…? — Анастасия не знаеше каква дума да изрече против деянието на аскерите и се сети за бледоликата Халиде, която започна да учи български думи, че да се разбират с момичето на Ковача. — И момичето на чичо Исин ли е лошо, тате? — поразяваше я мисълта за безчестност.
— Не са лоши хора турците, Сийо! Мама казваше, че нема лош народ, ами… когато конете на вождовете се сритат, много пакости носят за невинните…
Ковача винаги говореше с Анастасия като със стар, размишляващ човек. Мина му през ума за тупалото през 1810-а година, за войната, която отне хубавата му сватба и го пропъди с Цвета далече… Помисли и сякаш пред себе си видя освирепели аскерите, дето спали в копторчето му, а после го порутили…
Преданието от уста на уста вече много години говореше, че султан Мохамед II имал навремето голяма конница. Един от първите му акинджии6 бил Гаази-Аляадин-Али бей, който трийсет години кръстосвал из чужди земи, пленявал народи, придобивал големи богатства и където стъпел кракът на коня му, тази земя ставала негова… Ковача вдигна ръка и замахна напред.
— Целият край, Сийо, докъдето ти виждат очите, че и по-натам, където не виждаш, е земя на Гаази-Али бей. Мюсюлманите кръстили джамията си на негово име — да се помни!
Анастасия се опитваше да разбере словата на баща си, но нито очите й можеха да обхванат земите на Гаази-Али бей, нито разсъдъкът й можеше да се осветли.
— И нивичката ни, сиреч, е негова, и градината, и одаята… — рече натъжена и забравила вече за цар Шишман.
— Наши са нивичката и одаята с огнището, Сийо. Наши, защото ние сме българи! Едно нещо е да заграбят земята ти, друго е да подчиниш душата. Ние сме християни — ти само това запомни!
— Християни сме! — повтори момичето.
Конят нетърпеливо биеше крак в канарата.
3.
С изключение на вечнопаметния Софроний Врачански, който обикаляше епархията си на кон, или най-често пеша, за да чуе всички радости и несгоди на духовните си чада, останалите владици на врачанската епископия не обичаха да общуват с непросветените християни и не милееха много за сиромасите — какво могат да вземат от тях? Църковните първенци най-често изпращаха свои доверени икономи да видят как върви събирането на владишките приходи.
Когато през 1812 година Търновският митрополит Макарий ръкоположи на врачанския владишки трон своя сподвижник Методий, а прежния епископ7 Антим прати в Ловеч, че оня укриваше в своя каса църковните грошове, народът се прекръсти и рече: „Боже, този грък ще ни одере душите!“. Пратеник на Цариградската патриаршия, Методий дълги години беше служил на високите архиереи във Фенер8 и вече знаеше какъв човек е потребен за владишкия трон — хитър, сладкогласен, състрадателен на лице, а по характер дързък и непреклонен. Такъв беше самият той. Годините му не бяха малко, затова щом го направиха владика, Търновският митрополит и екзарх на цяла България Макарий, изпрати във Враца за протосингел9 младия, мъдроок и хитър архидякон Агапий. Този пък, въпреки че се държеше по причина духовно-патриаршеска като грък, от майчино чисто коляно беше българин и по-милееше за народа.