Тази пролет на 1821-ва година, като тръгна за Търново, врачанският владика реши да се отбие и в Плевен. Из разкаляните сокаци простолюдието се тълпеше да види високия духовник, а свещеници и църковни епитропи вече чакаха да се отвори вратичката на файтона. Методий, с дълга бяла брада и златен кръст върху гърдите, слезе пръв и се опря на владишкия жезъл, после подаде ръка към някои по-стари жени от града, коленичили да целунат расото му. Подир епископа от файтона излезе младият, на снага силен и едър, а по лице лъчист и благороден, архидякон Агапий. Зад голямата тук-там прошарена вече брада трудно можеше да се отгатнат годините на духовника, но по гладкото чело и страните видимо беше, че едва е прехвърлил трийсет. Щом стъпи върху земята, архидяконът се обърна и подаде ръка да помогне на майка си — благочестивата мъдра Евгения, която мъже и жени из епархията вече наричаха „Кира даскала“ — богоозарената. В този час, изправена до сина си, тя така много приличаше ма ктиторница от църковен стенопис, че хората поискаха да й се поклонят. Мнозина от скупчените назад сиромаси захванаха да се жалят от засухата и глада на миналата безплодна година, но епископът не ги чу. По-право чу ги, ама с какво можеше да им помогне? Щом няма за тях — няма и за него…
— Види се бог ни наказва, дето си нямаме църква, та всички да му се молим — опипваше с треперещи пръсти връхчето на шаячната си дреха дядо Гънчо, смущаваше се като говори с владиката.
— Ще съградим божи храм — епископът го прекъсна, недоизрекъл се още. — Вие но-първо къщите си стегнете и гледайте да са плодни нивите.
Методий понечи да тръгне, но гласчето тънко и напористо на дядо Гънчо го стигна:
— Ааа! Бива ли християни без църква, отче? Нито може молитва да прочетем, нито да се поучим… Виж отец Теофан как просветлява момците в метоха! Ако си имахме хубава църква с килии, там щяха да се учат децата на четмо и писмо.
Епископът не даде ухо за думите на дядо Гънчо, защото гледаше увисналия покрив на църквата „Св. Николай“ и гредите, готови да паднат. Духовникът не посмя да влезе дори за кратка вечерня, а се запъти към къщата на хаджи Йоца Хицовица, която даваше стаите си за нощувка на високи църковни хора, че в Плевен още нямаше владишки конак. Само архиерейската майка Евгения спря до изпосталялото тяло на стареца и попита къде може да види отец Теофан, който учи момчетата.
— Ей го отсреща вдигна ръка към сенчестата страна на църквата дядо Гънчо, където сред гъсти чемшири се кипреха одаите на карлуковския метох.
Евгения каза нещо на сина си и свърна сама край църковния зид, отмина да види килийното училище на стария йеромонах. До стобора съзря само дете да подскача из камънаците и да си играе унесено. Не личеше да търси път към дома и да плаче, а щом видя мъдрото лице на майка Евгения, момичето се вгледа в нея сякаш я помнеше отпреди.
— Как ти е името? — спря до него Евгения, защото непознатото дете я прикова с ранната разсъдителност на очите си.
— Сия ме викат, а теб? — момичето на Ковача малко беше чувало да го наричат Анастасия или някак по-галено.
— Евгения — усмихна се на волността му жената. — Ако искаш, ела е мен да видим отец Теофан и юнаците, които той учи.
Анастасия подаде доверчиво ръка, без да откъсва очи от лицето на непознатата, без да я пита откъде и защо иде. Двете влязоха в голямата одая на карлуковския метох.
Насядали със свити крака върху голия под, момчетата сричаха слогове над восъчните дъсчици. Даскалът беше написал най-отгоре кръст, а под него славянските букви. Пинакидата10 беше голяма педя на педя и половина и с превързаната към края й пръчица децата посочваха буквите. Кръстът означаваше да помага Бог в трудното свето дело, а делото беше наистина свето, понеже малко момчета можеха да добият грамотност. Децата на най-богати родители и чорбаджии отиваха да се учат в българо-гръцки училища, каквито малко се срещаха в градовете, а в Плевен нямаше. В килиите на метоха пък влизаха синовете на по-заможни хора, че след време да станат добри търговци. На онези, най-сиромашките хора, дето нямаха да платят на монаха кринче жито или чувалче брашно, децата им оставаха в пълно невежество!
Момчетата в карлуковския метох бяха различни по възраст. Сутрин идваха облечени в писани дрехи, а в торбичките си носеха ядене за пладне. Майките им туряха хляб, орехи, лук, по няколко маслинки, а в благ ден бито сирене или сланина. Пред ниския праг на одаята отец Теофан бе направил дълга черта — когато сянката на слънцето стигнеше чертата, децата познаваха, че е дошло време за обед. А за да стигне сянката по-бързо до прага, мамеха я с трошици хляб. Зиме всяко момче носеше по една цепеница за огъня, лете следобед поспиваха, проснати върху голия под. За да кротуват всички, та и даскалът да поспи спокойно, отец Теофан туряше до ухото на всяко момче малко камъче. Търкулеше ли се камъче на земята, наставникът пердашеше с жилавата си пръчка.