Всички в Плевен — и християни, и мюсюлмани, газеха бурени, кал, купища смет, или — тъй да речем — жадна за семена и живот, ала страдаща, поругана земя… Откъм ловчанското шосе на града се чу познато тупуркане на копита — завръщаха се още три каруци плевенци. От войната в 1810-а чорбаджи Георги Михайлов не забегна далеч, но от чумата се кри чак в Габрово и толкова дълго се беше бавил там, че по-първи хора на Плевен взеха да мислят за нов чорбаджия… На седалката до чорбаджи Георги седеше млад, непознат за плевенци мъж. Личеше, че е буден и разсъдителен, а пригласяше на чорбаджията кротко и по негова воля.
— Зет си водя от Габрово, мъж за Димитра намерих — първенецът рече малко гузно, ако и младият габровец да беше хубав, спретнат, светлообразен, но имал кусур — минал под първо венчило преди три години. Оженил се бил тогава за крехка, болнава тревненка, поминала се месеци подир венчавката, без да му остави дете… Непознатият се именуваше Влад Петков и не стига му дето беше хубав, ами на всичко отгоре — грамотен! Произхождал от заможен занаятчийски род и беше изучил бояджийския занаят на баща си. В килийното школо на отец Макарий в Габрово бил учил четмо и писмо, а се чу и това, че една година бил ходил в гръцко училище. Личеше му! Грамотен човек гледа отворено и нашироко, а безбуквените хора са мижави! В Плевен просветените християни бяха колцина, а чорбаджи Георги искаше да се въздига учеността!
Като спряха пред голямата двуката къща, невестата подаде през ритлите на колата вързоп дрехи и… армаганът в ръцете на Влад Петков изрева — с рожба се връщаха хората. Момче било, ненавършило още два месеца и кръщенето му щяло да бъде в църквата „Свети Николай“. Добър знак идваше за града!
Полека-лека Плевен започна да се съвзема. Дюкяните по чаршията отвориха кепенците си, петъчният пазар за жива стока се поднови, тук-там задимяха нови комини, а по улиците взе да се носи мирис на мляно кафе и печена ръж. Като видя, че хората се поокопитиха, чорбаджи Георги отсече от своята мера най-здравия и дълъг салкъм, че да подпрат със ствола му църквата. Откакто кърджалиите сринаха „Св. Параскева“, край зидовете й плевенци носеха по Гергьовден агнетата си за благослов; а за кръщене, венчавка и опело едничка остана „Св. Николай“. Градът броеше около триста български къщи, та за мнозина не достигаше място под църковния купол. Най-бедните палеха свещ и излизаха в църковния двор да слушат проповедите на свещеника — те не чуваха всичко. По-заможните, изправени до олтара, повтаряха тихо назад, но или добавяха нещо от себе си, или скриваха туй, дето не им беше изгода. Случеше ли се пък на свет ден да вали дъжд, най-бедните хора от окрайнините идваха накачулени на главите с чували, дъждът ги мокреше вън, а щом виждаха, че предните се прекръстят, кръстеха се и те.
Едничкото място, от което плевенци можеха да научат кое е добро и кое — зло, беше църквата „Св. Николай“. И тъй бе откакто животът е пуснал тук корени с благи надежди… И така щеше да бъде за християните години наред!
2.
От минарето на голямата Гаази-Али бей джамия ходжата пискливо, на пресекулки, викаше от заранта и на мегдана се събираха мюсюлмани. Преди девет дена от Цариград беше тръгнал новият мютевелия3 на Плевен, а в хубаво време, като това през май, пътят с файтон е една неделя. Файтонът, теглен от чифт силни, арабски коне, спря пред джамията чак на десетия ден, а когато кочияшът отвори вратата да види будни ли са пътниците, посрещачите се ококориха и останаха като втрещени.
— Вай, аркадашлар, жена ли ще насърчава живота ни?
Мълвата си беше мълва, но това, че султанът направи Фатме ханъм управител на Плевенския вакъф4 — никой не разбра как стана. Мютевелийката носеше със себе си надлежен печат и ферман, че е първа от потомците на наследниците на завещателя Гаази-Али бей и че тя ще поеме водачеството по тези земи. Първа да е — това може. Но да управлява мюсюлмани и християни и да напътства мъже?
Ханъмата слезе от файтона спокойно, пристъпи няколко крачки встрани, сведе се леко, като за поклон, но щом вдигна очи, та видя разрушения покрив на джамията, сви вежди и още същата вечер разпореди най-добрите майстори на града да поправят покрива. Добри думи и хули за тази първа нейна заръка не се чуха, но само за две недели дюлгерите тъй поправиха Гаази-Али бей джамия, че цялата стана бляскава! Беше 1233 година. По християнския календар — 1818.