— Побързай, Спарки! — Муун, както винаги напред, опъваше мрежата между тях, дърпайки изоставащия си братовчед. Тя отхвърли назад белия си бретон и погледна към дълбокия канал, който се простираше отвъд рибните ферми. Върховете на високите мачти — единственото, което можеше да види от рибарската флотилия — се носеха напред. — Никога няма да стигнем първи до доковете! — С чувство на безсилие тя задърпа още по-силно.
— Бързам, Муун. Аз също се чувствам така, сякаш моята майка се връща вкъщи! — Спаркс увеличи скоростта. Тя усети, че той я настига, чу тежкото му дишане. — Мислиш ли, че баба ще опече меденки?
Тя подскочи и едва не падна.
— Видях я да изважда делвичката с мед.
Те тичаха и танцуваха по камъните на брега под ослепителното обедно слънце, а в далечината зад плажа се виждаше селцето. Муун си представи кафявото, усмихнато лице на майка си, такова, каквото го бяха видели последния път, преди три месеца: дебели плитки с цвят на пясък, завити на как, скрити под тъмната плетена шапка; дебелият пуловер с висока яка, мушамата и тежките ботуши я правеха да изглежда досущ като членовете на екипажа на кораба й. Тя отпрати последна въздушна целувка, а в това време двукорпусният кораб се насочи по посока на изгрева.
Днес отново беше вкъщи. Всички ще отидат в селския салон, заедно с другите рибарски семейства да празнуват и танцуват. А после, късно през нощта, Муун ще се свие в скута на майка си (макар че вече беше твърде голяма да се свие в майчиния скут), прегърната от яките й ръце; щеше да погледне през натежали клепачи, за да види дали той не беше заспал преди нея в ръцете на баба. От огнището ще идва топла светлина и шепотът на пламъците, от косата на майка й — миризмата на море и кораби; ще се чуват хипнотични гласове, когато баба й иска собствената си дъщеря от морето, което беше майка на всички.
Муун скочи на мекия златно кафяв пясък на плажа. Спаркс също скочи от стената зад нея и двете сенки от обедния блясък се сляха в една. С очи, втренчени ту в разхвърляните каменни къщички, ту в лодките със спуснати платна в пристанището, тя премина почти тичешком покрай непознатата, която ги чакаше и наблюдаваше тяхното пристигане. Почти…
Спаркс се сблъска с Муун, когато тя съвсем неочаквано спря.
— Пази се, умнико! — Около глезените им избухна облаче от пясък.
Тя обхвана с ръце Спаркс, за да запази равновесие, с което предизвика неговото възмущение. Обзе я силно удивление. Спаркс се освободи от нея и се успокои. Мрежата падна забравена, както бе забравено селото, заливът, тяхната среща. Муун дърпаше шева на ръчно изплетения пуловер, сплитайки пръсти в дебелата ръждивочервена прежда.
Непознатата им се усмихна. Лъчезарен овал на лицето, загоряло от слънцето, старомодна сива парка4, дебели панталони и груби ботуши, каквито носят всички островитяни. Но тя не беше от Нейт, нито пък от някой от островите.
— Вие, вие от Морето ли идвате? — запита Муун задъхана. Спаркс стоеше до нея също задъхан.
Жената се засмя. Смехът й, подобно на счупено стъкло, разруши чуждоземната магия.
— Не… през Морето, с един кораб.
— Защо? Коя сте вие? — попитаха двамата почти едновременно.
В отговор и на двамата жената им подаде медальона, който носеше на верижка: бодлив трилиственик, приличащ на букет от рибарски кукички, блестеше с тъмната злокобна красота на очите на влечуго.
— Знаете ли какво е това? — Тя коленичи в пясъка, черните й плитки се провесиха напред. Децата се примъкнаха до нея и замигаха.
— Сибила… — прошепна плахо Муун и видя как Спаркс прикри своя медал. После погледът й изцяло се съсредоточи върху очите на жената и тя разбра защо нейните тъмни, властни очи изглеждаха открити за безкрайността. Една сибила представлява земен канал за свръхестествена мъдрост, избрана по личната преценка на богинята, която чрез свръхчувствителност и тренировка има силата да издържи общуване с божеството.
Жената кимна.
— Аз съм Клавали Блустоун Самър. — Тя сложи ръце на челото си. — Питайте и ще ви отговоря.
Те не попитаха нищо, поразени от съзнанието, че тя ще… би могла… да отговори на всеки въпрос, който биха й задали. Или че богинята ще им отговори чрез устата на Клавали, докато самата сибила бъде в транс.
4
Парка — кожено палто с качулка, подобно на риза, което носят ескимосите в арктическите региони.