— Добре — казах аз. — Ще остана.
Легнах до нея и тя се загледа в мен мълчаливо. Започнах да тананикам стара песен, която я накара да се усмихне и да затвори очи. Когато спрях, ги отвори отново.
— Какви са думите?
— Ъъ… — труден въпрос. Научих песента като смъртна, беше написана на древнокипърски диалект, който вече никой не говореше. Съпругът ми ми я пееше. Знаейки, че не мога да преведа нито римите, нито значението на думите на момента, аз просто я изпях на оригиналния език. Сричките, толкова познати, но и толкова странни, идваха трудно на устните ми.
Когато приключих Кайла не каза нищо и не помръдна. Изчаках няколко минути и бавно станах от леглото. Тя продължи да спи. Сет се усмихна, когато слязох при тях и ми направи място до него на пода.
— Лудитите12 изгарят завода ти. Плати петстотин долара. — Бранди се намръщи на картата си „Шанс“. — Гадост.
— По-малко е от сумата, която аз трябваше да платя преди два хода. Нали Фабричното законодателство ми забрани да използвам детски труд? — изтъкна Мади. Както се надявах, тя вече беше съвсем спокойна.
Кендъл хвърли зара и премести миниатюрната калаена книга „Оливър Туист“ с три квадратчета.
— Иска ми се да започна работа, за да събера капитализъм за инвестиции.
— Капитал — поправихме я всички в един глас.
Кендъл погледна към мен.
— Бих могла да работя в книжарницата при теб. Под масата.
— Искаш да подреждаш книги под масата? — попита Бранди.
Кендъл не й обърна внимание.
— Не търсите ли помощник?
Разроших косата й.
— За съжаление нямаш достатъчно години.
Мади премести предачния си стан.
— Да. Не научи ли нищо от играта? Ще ни затворят. Джорджина няма нужда от подобни проверки.
— Как е работата на управител? — попита Бранди. — По-трудна ли е?
— По-скоро е различна.
Кендъл светна.
— Може ли да поема старата ти работа?
— Съжалявам. Не търсим хора. Наехме Мади на мое място.
Кендъл въздъхна.
Сет се приземи на един завод за коприна, който никой още не беше купил и започна да брои пари.
— Момичетата лесно ли легнаха?
— Да… На Кайла обаче никак не й се лягаше. Страхува се от кошмари.
Той ме погледна изненадано.
— Тя ли ти каза? Тя… е говорила?
— Да. Имахме дълъг разговор. Смяхме се, плакахме, споделихме надеждите и страховете си. Мисля, че я чака чудесна ораторска кариера.
— Какво значи „ораторска“? — попита Кендъл.
— Означава да говориш пред публика — обясни Мади. — Да изнасяш речи. Да приказваш пред другите.
— О. Чичо Сет не го чака ораторска кариера.
Всички се засмяхме.
— Не — съгласи се Мади. — Не го чака. Мен също, определено.
Сет вдигна ръка и тя я удари.
— Интроверти, обединете се!
Бранди взе още една карта „Шанс“ и изстена:
— „Избухва холера“. Не отново!
Братът на Сет и снаха му се прибраха и вечерта приключи. Останах доволна, когато Мади каза, че си е прекарала страхотно.
— Децата не са никак лоши, стига да са гениални като отрочетата на семейство Мортенсен. Тери и Андрея също са много приятни. Добри гени има този род.
— Да — съгласих се аз. Мади определено имаше нужда от по-активен социален живот. Беше доволна и весела, очите й блестяха развълнувано. Беше хубава вечер.
Оставих я пред апартамента на Дъг и се прибрах вкъщи. Тази вечер боговете на паркирането не бяха благосклонни към мен и успях да паркирам чак на пет пресечки от сградата. Докато вървях, минах покрай един автомат на „Сиатъл Таймс“. Обикновено четях заглавията на статиите на работа, но не и днес. Спрях пред автомата — една статия беше привлякла погледа ми.
Беше странна история за местен мъж, който имал халюцинации. Сънувал, че ако успее да преплува Пюджит Саунд, ще донесе богатство и сигурност на мизерстващото си семейство. За съжаление, не беше стигнал далеч и се беше удавил в ледените води. Иронията беше, че (макар за някои хора този подвиг да бе чисто самоубийство) огромната му застраховка живот щеше да бъде изплатена. Семейството му все пак щеше да бъде богато и осигурено.
Взрях се невиждащо във вестника и си представих как горкият мъж се бори и изчезва в тъмната вода. Изведнъж си спомних как се събудих днес и сякаш отново изпитвах студеното, мокро усещане. За части от секундата не можех да дишам. Сякаш дробовете ми се пълнеха с вода и ме задушаваха. Потръпнах и разсеяно прокарах длани по ръцете си — беше много силно дежа вю. Вода. Вода навсякъде. Студ. Тъмнина. Задушаване…
12
Лудит-член на група английски работници, предвождани от Нед Луд. През периода 1811–1813 г. те протестират срещу въвеждането на машини в текстилното производство. — Бел.прев.