След като изкара в монашеско усамотение няколко години в книгохранилището, Сонечка склони да послуша началничката си, същата страстна читателка като нея, и се престраши да кандидатства руска филология в университета. Започна да учи по голяма и нелепа програма и тъкмо щеше да се явява на изпити, когато изведнъж всичко рухна, всичко мълниеносно се промени — започна войната.
Това събитие може би за първи път през целия й млад живот я извади от мъглявината на непрестанното четене, в която тя пребиваваше. Заедно с баща й, който работеше тогава в инструментална работилница, бяха евакуирани в Свердловск, където тя много скоро намери единственото си сигурно местообитание — в подземието на библиотеката…
Кой знае дали това беше традиция, вкоренена от памтивека в нашето отечество: скъпоценните плодове на духа да се съхраняват точно както плодовете на земята в студени подземия, или предпазна ваксина за бъдещото десетилетие от живота, който й предстоеше да прекара именно с човек от подземието, бъдещия й мъж, който се появи в тази непрогледно мрачна първа година на евакуацията…
Роберт Викторович влезе в библиотеката точно в деня, когато Сонечка заместваше болната отговорничка на заемна служба. Той беше нисък на ръст, бодливо-слаб и сиво-прошарен и нямаше да привлече вниманието й, ако не беше попитал къде е каталогът на френскоезичните книги. Имаха френскоезични книги, но каталогът им поради неизползване отдавна се беше загубил. В този вечерен час преди затваряне вече нямаше посетители и Сонечка поведе необичайния читател в мазето си, в западноевропейското кътче.
Той дълго стоя слисан пред рафтовете, килнал глава, с гладния и изумен вид на дете, съзряло поднос със сладкиши. Сонечка стоеше зад гърба му половин глава над него и също беше затаила дъх, заразена от неговото вълнение.
Той се обърна, неочаквано целуна слабата й ръка и с нисък глас, проблясващ като светлина на синя лампа от детските настинки, каза:
— Какво чудо… Какъв разкош… Монтен… Паскал… — И без да пуска ръката й, добави с въздишка: — И дори елсевири[3]…
— Имаме девет елсевирови издания — гордо кимна Сонечка, първа специалистка по книгознание, и той я погледна някак странно изотдолу, но сякаш изотгоре, усмихна се с тънките си устни, позамълча, сякаш се канеше да каже нещо важно, но се отказа и рече друго:
— Направете ми, моля ви, читателски картон или как се нарича…
Соня изтегли ръката си, забравена в сухите му длани, и двамата се изкачиха по хищно-студеното стълбище, изсмукващо и малкото топлинка от ходилата, които го докосваха… Тук, в тясната зала на стара търговска къща, тя за първи път собственоръчно написа фамилното му име, досега абсолютно непознато за нея, което точно след две седмици щеше да стане и нейно. А засега тя пишеше несръчно с химическия молив, който се хлъзгаше в кърпените й вълнени ръкавици, той гледаше чистото й чело, вътрешно се усмихваше на приликата й с млада камила, търпеливо и нежно животно, и си мислеше: „Какъв колорит: мургаво, тъжнокафяво и розовато, топло…“
Тя свърши да пише, намести с показалец очилата си. Погледна го доброжелателно, незаинтересовано и изчаквателно — не беше си казал адреса.
А той беше потресен от внезапно стоварилото му се като порой от ясно небе мощно чувство за съдбоносна промяна: пред него стоеше жена му.
Току-що беше навършил четирийсет и седем години. Той беше човек легенда, но тази легенда заради внезапното и според приятелите му немотивирано завръщане от франция в родината в началото на трийсетте години се беше отцепила от него и доизживяваше устния си живот в умиращите галерии на окупирания Париж със страшните му картини, надживели хули, забрава, а впоследствие възкресяване и посмъртна слава. Но той не го знаеше. С черната прогорена ватенка, със сивия пешкир, вързан вместо шал на щръкналата адамова ябълка, най-щастливият от нещастниците, изкарал нищожните пет години лагер и сега назначен условно за художник към заводската управа, той стоеше пред непохватната девойка и усещаше, че му се случва поредната изневяра, с каквито бе тъй богат променливият му живот — беше изневерил и на вярата на предците, и на надеждите на родителите си, и на любовта на учителя; беше изневерявал на науката и беше късал приятелски връзки жестоко и рязко, щом усетеше, че стават окови за свободата му… Сега щеше да изневери на твърдия обет за безбрачие, който бе дал в годините на ранния си и измамен успех, без да го свързва обаче по никакъв начин с целомъдрието.
3
Elsevier — фамилия холандски издатели; печатат книги в малък формат, наричани елсевири. — Б. пр.