От петте лагерни години, спомняше си Роберт Викторович, най-тежки били първите две, после нещата поулегнали, той започнал да рисува портрети на началническите жени, правел по поръчка копия от копия… Самите оригинали били мизерни образци на упадъчно изкуство и докато ги пресътворявал, Роберт Викторович обикновено се развличал, като рисувал например с лявата ръка. Пътем направил откритие за промененото си цветовъзприятие във връзка с временното си левичарство…
Роберт Викторович беше аскет по природа, винаги умееше да се задоволява с минимума, но лишен дълги години от неща, които смяташе за необходими — паста за зъби, остър бръснач, топла вода за бръснене, носна кърпа, тоалетна хартия, — сега се радваше на всяка дреболия, на всеки нов ден, озарен от присъствието на жена му Соня, на сравнителната свобода на човек, по чудо освободен от лагера и задължен само два пъти седмично да се подписва в местната милиция…
Двамата живееха по-добре от мнозина. В мазето на заводската управа дадоха на художника стайче редом с котелното. Вътре беше топло. Почти никога не им спираха тока. Огнярят им вареше картофите, донасяни от бащата на Сонечка, който осигуряваше допълнителната храна с изключителния си майсторлък.
Веднъж Соня с лек патос, крайно непривичен за нея, каза замечтано:
— Веднъж да победим, войната да свърши, и ще заживеем толкова щастливо…
Мъжът й я прекъсна сухо и жлъчно:
— Не си въобразявай. Прекрасно живеем — сега. А колкото до победата… Ние с теб винаги ще сме от губещите, който и от канибалите да победи. — И мрачно завърши със странна фраза: — От моя възпитател — да не бъда нито от зелените, нито от сините, нито за късите, нито за дългите щитове…
— Какво казваш? — тревожно попита Сонечка.
— Не аз. Марк Аврелий. Синьото и зеленото са партийните цветове на хиподрумите[4]. Исках да кажа, че никога не ме е интересувало чий кон ще стигне пръв. За нас това не е важно. Така или иначе, загива човекът, личният му живот. Спи, Соня.
Нави си пешкир на главата — странен навик от лагера — и моментално заспа. А Сонечка дълго лежа в тъмното и измъчена от недоизказаното, оттласкваше догадката, още по-страшна от неизреченото: мъжът й притежава толкова опасно познание, че по-добре да стои настрана — и тя отведе тревожната си мисъл другаде, към нежните тънки ципи ниско в корема си, и се опита да си представи как пръстчета като четвъртинки кибритени клечки в същата тъмнина, която я заобикаля сега, леко докосват меката стена на първото си жилище — и се усмихна.
А дарбата й ярко и живо да възприема книжовния живот се замъгли, някак замря; изведнъж се оказа, че и най-незначителното събитие отсам страниците на книгите — хванала се мишка в капана самоделка, цъфнала в чашата с вода съвсем мъртва крива клонка, шепа китайски чай, купена случайно от Роберт Викторович — е по-важно и значимо и от чуждата първа любов, и от чуждата смърт, дори от самото спускане в преизподнята, крайна литературна точка, в която абсолютно се покриваха вкусовете на младоженците.
Още на втората седмица след скорострелния им брак Соня научи нещо ужасяващо от мъжа си: че изобщо не го вълнува руската литература, намира я гола, тенденциозна и непоносимо нравоучителна. Само за Пушкин правеше неохотно изключение. Започна се дискусия, в която Роберт Викторович противопостави на пламенността й строга хладнокръвна аргументация, която Сонечка не проумя изцяло, и тази домашна конференция приключи с горчиви сълзи и сладки прегръдки.
Упоритият Роберт Викторович, който все трябваше да има последната дума, успя в здрачния предутринен час да каже още нещо на заспиващата си жена:
— Мор! Мор са всички тия авторитети от Гамалиил до Маркс… А пък вашите… Горки е въздух под налягане, а Еренбург — уплашен до смърт… И Аполинер е въздух под налягане…
Като чу за Аполинер, Сонечка трепна:
— И Аполинер ли познаваш?
— Познавах го — неохотно потвърди мъжът й. — От предишната война… Два месеца деляхме квартира. После ме прехвърлиха в Белгия, близо до Ипър. Знаеш ли го?
— Да, иприт, помня — смотолеви Сонечка, възхитена от неизчерпаемата му биография.
— Е, слава Богу… Точно в тази газова атака попаднах. Но аз бях на хълма обратно на посоката на вятъра и не се отрових. Нали съм късметлия… — И за да се увери за пореден път в изключителния си късмет, той пъхна ръка под раменете й.
Повече не говориха за руска литература.
4
Така са означавали в Рим, по-късно и във Византия, враждуващите партии в цирка (гладиатори). Марк Аврелий, „Към себе си“, прев. Богдан Богданов. — Б. пр.