— Знаех, че ще ми отговориш така, и оценявам емоционалността, с която твърдиш, че си невинен. Но показанията ти трябва да са нещо повече. Те трябва да дадат обяснение и тук вече си имаме проблем.
— Не ме интересува.
— Ти ли уби жена си и любовника й?
— Не!
— Тогава защо си отишъл в къщата?
— Имах подозрения. Ако беше там с някого, щях да се изправя лице в лице с нея, а него да го изхвърля най-позорно.
— Нали не очакваш съдебните заседатели да повярват, че човек, който ръководи киностудио за един милиард долара, си е взел цял следобед почивка, за да отиде в Малибу да шпионира жена си?
— Не съм я шпионирал. Имах подозрения и отидох да се уверя лично.
— И да се изправиш срещу нея с оръжие, така ли?
Елиът отвори уста да възрази, но после се поколеба и премълча.
— Виждаш ли, Уолтър? Ако се изправиш там, ще се подложиш на всякакви въпроси, повечето от които много опасни.
Той поклати глава.
— Не ме интересува. Това е факт. Виновните не дават показания. Всеки го знае. Ще свидетелствам, че не съм го извършил.
Насочваше показалец към мен при всяка сричка от последното изречение. Въпреки всичко неговата ярост ми допадаше. В него имаше правдоподобност. Може би щеше да оцелее, ако седнеше на свидетелската скамейка.
— Е, в крайна сметка решението си е твое — отвърнах. — Ще те подготвим да дадеш показания, но няма да решаваме окончателно, преди да сме навлезли в защитната фаза на процеса и не сме наясно кое как е.
— Вече е решено. Ще свидетелствам.
Лицето му започна да придобива тъмночервен оттенък. Тук трябваше да пипам леко. Не исках да даде показания, ала беше неетично да му забраня. Решението трябваше да се вземе от клиента и ако той някога заявеше, че съм го взел вместо него или че съм отказал да му позволя да свидетелства, адвокатската колегия щеше да ме връхлети като рой разгневени пчели.
— Виж, Уолтър, ти си влиятелен човек. Ръководиш студио, произвеждаш филми и ежедневно залагащ милиони долари. Всичко това ми е ясно. Свикнал си да взимаш решения, без никой да ги оспорва. Но когато започне процесът, аз съм шефът. И въпреки че ти сам ще вземеш това решение, аз трябва да знам, че ме слушаш и обмисляш съветите ми. Ако не го правиш, няма смисъл да продължаваме нататък.
Той грубо потърка лицето си с длан. Този момент беше много труден за него.
— Добре. Разбирам. По-късно ще вземем окончателно решение по този въпрос.
Каза го неохотно. Отстъпка, която не желаеше да прави. На никой не му се ще да предаде властта си на друг.
— Добре, Уолтър. Мисля, че сега и двамата сме на една и съща страница.
Отново си погледнах часовника. В списъка ми имаше още няколко неща и ми оставаше малко време.
— Да продължаваме — казах.
— Моля.
— Искам да включа двама души в екипа на защитата. Това ще са екс…
— Не. Предупредих те: колкото повече адвокати има обвиняемият, толкова по-виновен изглежда. Виж само Бари Бондс2. Опитай се да ме убедиш, че хората не го смятат за виновен. Той има повече адвокати, отколкото съотборници.
— Не ме остави да довърша, Уолтър. Не говоря за адвокати и когато процесът започне, обещавам ти, че на масата ще седим само двамата с теб.
— Тогава кого искаш да включим?
— Консултантка по съдебните заседатели и още един човек, който да поработи с теб върху имиджа ти и даването на показания, такива неща.
— Без консултантка по съдебните заседатели. Все едно, че се опитваш да скалъпиш нещата.
— Виж, жената, която искам да назнача, ще седи в галерията. Никой няма да я забележи. Тя си изкарва прехраната с покер и просто чете човешките лица, търси издайнически признаци. Това е всичко.
— Не, няма да плащам за такива дивотии.
— Сигурен ли си, Уолтър?
Цели пет минути се опитвах да го убедя, обясних му, че изборът на съдебни заседатели може да се окаже изключително важна част от процеса. Подчертах, че при косвените доказателства като неговия случай акцентът трябва да падне върху избора на съдебни заседатели с либерални възгледи, които не вярват, че нещо автоматично е вярно само защото са го казали полицаи или прокурори. Посочих му, че се гордея със способността си да избирам съдебни заседатели, но че няма да е зле, ако имам възможността да се възползвам от услугите на експертка, която може да чете лица и жестове. И след цялата тази пледоария Елиът просто поклати глава.
— Дивотии. Имам доверие в твоите способности.
За миг се вгледах в него и реших, че сме разговаряли достатъчно за днес. Следващия път щях да повдигна останалите въпроси. Бях осъзнал, че макар на думи да ме признава за шеф по отношение на процеса, няма съмнение, че именно той твърдо контролира положението.