Гледката в призрачното огледало — една рядко красива корона, много внушителна, помисли Албърт — не трая повече от пет кратки секунди, след което отразяващото стъкло постепенно потъмня и опустя.
Щорите бяха вдигнати. Единствената крушка в бялата матирана лампа на тавана осветяваше ярко стаята. Беше вечер.
Старият равин седеше изтощен на счупеното канапе.
— И така, видяхте ли я?
— Видях нещо.
— Вярвате ли в онова, което видяхте — в короната?
— Вярвам, че я видях. Но както и да е, ще я поръчам.
Равинът го гледаше непроницаем.
— Искам да кажа, че съм съгласен да се направи короната — каза Албърт, след като се изкашля.
— Кой размер?
— Какъв размер беше тази, която видях?
— И двата размера. Изработката е една и съща и за двата размера, но в 986-доларовата има повече сребро и повече благословии.
— Но нали казахте, че изработката на бащината ми корона, поради особеността на заболяването му, ще трябва да е различна; а плюс това ще има и специални молитви?
Равинът кимна.
— Това също го има и в двата размера — 401-доларовия и 986-доларовия.
Учителят се поколеба за части от секундата.
— Нека е големият — каза той решително. Държеше портфейла в ръка и преброи петнайсет нови банкноти — девет стотачки, четири двайсетачки, една петачка и една банкнота от един долар — всичко 986.
Слагайки очилата си, равинът бързо преброи парите, като опипваше с палеца и показалеца си всяка шумоляща банкнота сякаш да се подсигури, че няма две слепнали. Сгъна неподатливата хартия и пъхна пачката в джоба на панталоните си.
— Може ли да ми издадете квитанция?
— Бих желал да ви издам квитанция — каза равинът Лифшиц сериозно. — но за короните няма квитанции. Има неща, които не са сделка.
— Защо не, когато се дават пари?
— Бог не разрешава. Нито баща ми, нито дядо ми издаваха квитанции.
— Ако нещо стане, как ще докажа, че съм ви платил?
— Имате думата ми, че нищо няма да стане.
— Да, но представете си, че се случи нещо непредвидено? — настоя Албърт. — Ще ми върнете ли парите?
— Ето ви парите — отвърна равинът и подаде на учителя сгънатите банкноти.
— Няма нужда — каза бързо Албърт. — Бихте ли ми казали кога ще бъде готова короната?
— Утре вечер, преди шабос7 най-късно.
— Толкова скоро?
— Баща ви умира.
— Това е вярно, но короната изглежда доста заплетена работа, трудно ще се сглобят всичките тези странни части.
— Ще бързаме.
— Не бих желал да насилвам работата, ако това, да речем, би намалило ефикасността на короната, нито пък по един или друг начин да влошим качеството й — такова, каквото го видях сам не зная вече къде.
Клепачът на равина се затвори, а после бързо се повдигна без никакъв признак на смущение.
— Г-н Ганс, всичките ни корони са първокласна изработка. Няма защо да се тревожите за това.
След което си стиснаха ръцете. Все още обзет от съмнения, Албърт пристъпи в коридора. Чувстваше, че всъщност не вярва на равина, а и подозираше, че Лифшиц знае това и също му няма доверие.
Пръхтяща като крава под бик, Рифкеле го изпрати до външната врата, такава, каквато беше- съвършена.
В метрото Албърт реши да приеме цялата работа като капиталовложение в един експеримент и да чака какво ще излезе. Образованието струва пари, но иначе как да го получиш? Представи си короната така, както я бе видял, положена върху главата на равина и сякаш внезапно си спомни, че докато наблюдаваше измамническото му лице в огледалото, удебеленият клепач на дясното му око се бе затворил в едно истинско намигване.
Действително ли си го спомняше или просто си въобразяваше, прехвърляйки върху миналото нещо, което бе видял малко преди да напусне къщата? Какво искаше да му каже с това намигване? Че е не само мошеник, но и се подиграва? Отново обезпокоен, учителят ясно си припомни как се взираше в рибешките очи на равина в огледалото, как те светнаха с някаква ясновидска светлина, след което той бе започнал да се бори с желанието да заспи, и веднага след това се появи старчето като на телевизионен екран, с неговата префърцунена вълшебна корона.
Албърт подскочи и изкрещя: „Хипноза! Тоя гаден фокусник ме е хипнотизирал! Не ми е показал никаква сребърна корона — тя е била във въображението ми! Измамиха ме!“
Беше оскърбен от мошеничеството, двуличието, безобразното нахалство на равина Джонас Лифшиц. Представата за някаква чудодейна корона, ако изобщо й беше повярвал макар и за миг, се срина в съзнанието му и единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха 986 зеленооки птици, полетели към небето. Под погледите на трима любопитни пътника Албърт изхвърча от вагона на следващата спирка, изтърча нагоре по стълбите, префуча през улицата и поохлади нетърпеливите си пети в продължение на двайсет и петте минути до издрънчаването на следващия влак, след което се вози обратно до спирката край къщата на равина. И макар да думка и с двата си юмрука по вратата, да я рита и да „звъня“ на безполезния звънец, докато му излезе пришка на палеца, подобната на кутия дървена къща, включително и порутената синагога в магазина, останаха тъмни, величествено и непреклонно безмълвни, наподобяващи гигантски леко килнат надгробен камък в просторно гробище. Късно след полунощ учителят, неуспял да предизвика и искрица живот, се видя принуден да се отправи към дома си.