Със сръбски емисари, българска партийна „праволинейност“, административни мерки, заплахи и дори насилия е извършено нещо абсурдно, навярно единствено в историята на човечеството. Денационализация! Всички материали, свързани с национално-освободителната борба в Пиринския край, бяха предадени на Скопие.
Националният нихилизъм, превърнат в държавна политика, посегна дори на праха на Гоце Делчев, който бе пренесен в Скопие!!!
Всичко това се подкрепяше и по времето на Червенков. След като бях издигнат за първи секретар на партията, и особено за председател на Министерския съвет, аз се заех да разчистя това наследство.
Пред десетки историци, учени от различни области, поставих задача да изследват малцинствения въпрос. Исках да дадат отговор, има ли в България различни национални малцинства? Многонационална държава ли е България или не? Стигнаха до категоричното заключение, че подобна теза е политико-идеологическа измишльотина. В частност това се отнасяше и за така наречената македонска нация.
Във Вардарска Македония 68 на сто от населението е българско. Чистокръвни българи, на които изкуствено е втълпявано и въздействано, че са отделна македонска нация. Нация, която се създаде „ин витро“.
Говорът, който произволно се определя като македонски език, е западно наречие на българския, с примеси на сърбизми и други чуждици.
Да възстановим историческата правота беше дълг не само към националните интереси. За българска земя, за българщина, стотици доблестни воини бяха оставили костите си след Освобождението.
Победни сражения. Загубени войни. Порочна политика. Трябваше да се лекуват отдавнашни язви с рецидиви.
Подкрепа - нито от съветска страна, нито лично от Хрушчов. Напротив, при посещение в Белград той декларира целостта и независимостта на републиките в Югославия.
Налагаше се отново да действам през главата на Съветския съюз. Да подготвим и проведем пленум без знанието на Хрушчов.
Това стана през 1963 година. На този пленум се подчерта: македонска нация няма. Спекулациите на сръбските националисти, възприети на въоръжение от титовистите, и лансирани с подкрепата на Москва, не отговаряха нито на историческата, нито на фактическата действителност. Преобладаващата част от „македонското“ население е българско, останалата - албанци, мюсюлмани, сърби. Квалифицираното мнозинство са българи.
Проведеният след пленума референдум в Пиринския край доказа правилността на тези изводи, на нашата линия. Гласувалите ясно изразиха своето българско национално съзнание. Само два, три процента се самоопределиха като македонци.
Но нито решенията на пленума, нито резултатите от референдума получиха поддръжка. Никаква поддръжка. Нито в Съветския съюз и социалистическите страни, нито в необвързаните, нито в капиталистическите.
Нещо повече. В Съветския съюз, в Академията на науките се създаде македонска научна секция, отдел за връзки с Македонската държава, катедра за македонски език. Аналогични структури бяха създадени и в някои други страни, членки на Варшавския договор, например в Чехословакия.
Хрушчов не отиде на разправа с мен заради този пленум. Но не само не го подкрепи. Десетки години се поддържаха страхотни манипулации, натиск, пропаганда, обработка на общественото мнение не само в Югославия и в социалистическата общност, но и по света. Настройваха срещу България.
Всички стояха на съветската теза, свързана с република Македония - македонска нация, история, култура, език. По така наречения Македонски въпрос бяхме в пълна изолация.
Едва по време на Воденската среща успях да убедя в правотата на нашата постановка Брежнев10. Леонид Илич беше сериозен, стойностен политик, който имаше международно влияние, умееше да уважава и равнопоставя партньорите си. Той много се колеба, но накрая прояви разбиране. Даде съгласие да запознае тяхното ръководство със становището ни.
Не желаехме да се месим във вътрешните работи на Югославия, но решително не можехме да приемем създаването на македонско национално съзнание на противобългарска основа.
При тогавашната международна обстановка можехме да отстояваме нашата теза само в частта й за Пиринския край.
Не след дълго, въпреки натиска на Скопие, нашата кауза беше приета от съветското ръководство. Предстоеше да получим одобрението на другите социалистически страни. Нашата исторически правдива позиция да получи и международно признание.
Югославското ръководство провеждаше политика срещу България. Разбираемо е, при вражеските позиции, колко усилия са положени, за да се създадат нормални отношения. Да се осъществи нашата линия на добросъседство.