Сякаш помнел, че Чжан Седми — това е самият той, и все пак през главата му минала такава мисъл. Чжан много се учудил на това — дори в съня си, — но решил, че щом са го направили председател, то преди това навярно е изучил изкуството на партийната бдителност, и това именно е тя.
Той стигнал до хамбара, открехнал вратата — и вижда: точно така. Спи в ъгъла, а на главата — чувал. „А, почакай“ — помислил Чжан, вдигнал от земята недопита бутилка бира и я излял право върху завитата с чувал глава.
И тук изведнъж над главата му нещо забучало, завило, затракало — Чжан размахал ръце и се събудил.
Оказало се, че на покрива на колата са включили нещо, което се въртяло, мигало и виело. Сега всички коли и хора отпред почнали да правят място, а стражите с ивичести жезли отдавали чест. Двамата спътници на Чжан чак поруменели от удоволствие.
Чжан отново задрямал, а като се събудил, било вече тъмно, колата стояла на красив площад в някакъв непознат град и наоколо се тълпели хора; група стражи с черни шапки обаче не ги пускали наблизо.
— Е какво, трябва да излезете пред трудещите се — с усмивка казал на Чжан един от спътниците му. Чжан забелязал, че колкото повече се отдалечавали от селото му, толкова по-вежливо се държали с него двамата.
— Къде сме? — попитал Чжан.
— Това е Пушкинският площад в град Москва — отвърнал референтът и показал тежката метална фигура, която отчетливо се виждала в лъчите на прожекторите редом с блестящия и разпръсващ се във въздуха воден стълб; над паметника и фонтана се носели по небето горящи букви и цифри.
Чжан излязъл от колата. Няколко прожектора осветили тълпата, и той видял над главите огромни плакати:
„Привет на другаря Колбасний от московските трудещи се!“
Над тълпата се мяркали още и неговите собствени портрети, закачени върху прътове. Чжан изведнъж забелязал, че без труд чете закръглените като попови лъжички букви, но не успял да се учуди на това, тъй като към него през милиционерския кордон се промъкнала малка група хора — две жени с червени, дълги до асфалта рокли, с тенекиени полукръгове на главите, и двама мъже във военни униформи с къси балалайки. Чжан разбрал, че тъкмо това са трудещите се. Те носели пред себе си нещо тъмно, малко и кръгло, приличащо на предно колело от трактор „Шанхай“. Един от референтите прошепнал на Чжан, че това е тъй нареченият хляб и сол. Слушайки указанията му, Чжан пъхнал в устата си парче хляб и целунал едно от момичетата по румената буза, като при това си одраскал челото в тенекиения кокошник1.
Тогава гръмнал оркестърът на милицията, свирещ на цинове и юйове със странна форма, и площадът завикал:
— У-ррр-аааа!!!
Наистина някои викали, че трябва да бият някакви си евреи, но Чжан не познавал местните обичаи и за всеки случай не почнал да разпитва за това.
— А кой е другарят Колбасний? — поинтересувал се той, когато площадът останал назад.
— Сега вие сте другарят Колбасний — отвърнал референтът.
— Защо? — попитал Чжан.
— Така е решил Синът на Хляба — отвърнал референтът. — В страната месото не достига, и повелителят ни смята, че ако неговият наместник има такава фамилия, трудещите ще се успокоят.
— А какво е станало с предишния наместник? — попитал Чжан.
— Предишният наместник — отвърнал референтът — приличаше на свиня, него често го показваха по телевизията, и трудещите се временно забравяха, че месото не достига. Но после Синът на Хляба узна, че наместникът скрива, че отдавна са му отсекли главата и сега използва услугите на магьосник.
— Че как тогава са го показвали по телевизора, щом му е била отсечена главата? — попитал Чжан.
— Именно това беше най-обидно за трудещите се — отвърнал референтът и млъкнал.
Чжан искал да попита какво е станало по-нататък и защо референтите през цялото време наричат хората трудещи се, но не се решил — страхувал се да не изпадне в неудобно положение. „А освен това — помислил си той, — може би те наистина не са хора, а трудещи се.“
Скоро колата спряла до голяма тухлена къща.
— Тук ще живеете, другарю Колбасний — казал някой от референтите.
Въвели Чжан в квартирата, която била обзаведена разкошно и скъпо, но от пръв поглед предизвикала у Чжан неприятно чувство. Макар че и стаите били просторни, и прозорците големи, и мебелите красиви, — но всичко това било някак неистинско, намирисвало на някаква дяволщина: сякаш ако плесне човек по-силно с ръце, и всичко ще изчезне.
Но тук референтите свалили костюмите, на масата се появила водка и месни мезета, и след няколко минути Чжан съвсем забравил за това.