— Кажи му, че ми е жал за него.
— Благодаря — рече момчето.
Момчето занесе гореща кана кафе в колибата на стареца и седя до него, докато той се събуди. По едно време като че ли старецът почна да се събужда, но пак потъна отново в дълбок сън. Момчето прескочи до една къща оттатък пътя да поиска назаем малко дърва, да стопли кафето.
Най-после старецът се събуди.
— Не ставай — каза момчето. — Изпий това! — и то наля малко кафе в една чаша.
Старецът го взе и го изпи.
— Победиха ме, Манолин — каза той. — Наистина ме победиха.
— Не тя те е победила. Рибата не те е победила. — Да. Така е. Това стана после.
— Педрико се грижи за лодката и за вещите. Какво искаш да правят с главата?
— Нека Педрико я насече за рибни капани.
— А мечът?
— Вземи го, ако го искаш.
— Ще го взема — каза момчето. — Сега трябва да се разберем за другите работи.
— Търсиха ли ме?
— Разбира се. От бреговата охрана и с аероплани.
— Океанът е много голям, а лодката е малка и мъчно се забелязва — каза старецът.
Той почувствува колко е приятно да има на кого да говори, вместо да говори само на себе си и на морето.
— Ти ми липсваше — каза той. — Какво уловихте?
— Една риба в първия ден, една на втория и две на третия.
— Много добре.
— Сега пак заедно ще ходим на риба.
— Не. Не ми върви. Вече нямах късмет.
— По дяволите късметът — каза момчето. — Аз ще ти донеса късмет.
— Какво ще кажат вашите?
— Все ми е едно. Вчера улових две риби. Сега ще излизаме заедно, защото имам още много да уча от тебе.
— Трябва да си вземем едно хубаво копие и винаги да го държим в лодката. Можеш да направиш острието от ресор на някой стар форд. Ще дадем да го наточат в Гуанабакоа. Трябва да е остро и некалено, за да не се счупи. Ножът ми се счупи.
— Ще взема друг нож и ще дам да наточат един ресор. Още колко дни ще духа този силен бриз?
— Може би три, може и повече.
— Всичко ще приготвя — каза момчето. — Лекувай си ръцете, дядо.
— Знам как да ги церя. През нощта изплюх нещо много особено и ми се стори, че нещо се скъса в гърдите ми.
— Гледай и това да изцериш — каза момчето. — Легни си, дядо, пък аз ще ти донеса чистата риза. И нещо за ядене.
— Донеси кой да е вестник от дните, през които ме нямаше — каза му старецът.
— Трябва бързо да оздравееш, защото има много да уча, а ти можеш да ме научиш на всичко. Много ли се измъчи?
— Много — каза старецът.
— Ще донеса яденето и вестниците — каза момчето. — Почини си добре, дядо. Ще донеса някой цяр от аптеката за ръцете ти.
— Не забравяй да кажеш на Педрико, че главата е за него.
— Няма да забравя.
Когато момчето излезе от вратата и пое надолу по издълбания в кораловите скали път, то пак плачеше.
Този следобед в „Терасата“ имаше туристи и една жена от групата погледна надолу във водата между празните бирени кутии и умрелите „баракудас“ и видя един огромен, дълъг, бял гръбнак с грамадна опашка, която проливът повдигаше и люлееше, докато източният вятър надигаше големи вълни извън пристанището.
— Какво е това? — попита тя келнера и посочи дългия гръбнак на грамадната риба, превърнала се в смет, която отливът щеше да отнесе в океана.
— Tiburon17 — каза келнерът, — акула. — Той искаше да обясни какво се бе случило.
— Аз не знаех, че акулите имат такива красиви, просто изваяни опашки.
— И аз не знаех — отговори господинът, който я придружаваше.
Нагоре по пътя, в колибата, старецът пак спеше. Той още спеше, легнал по очи, и момчето седеше до него и го гледаше. Старецът сънуваше лъвовете.