— Какво ли да си хапна, Пулхерия Ивановна?
— Че какво ли да бъде? — казваше Пулхерия Ивановна. — Да отида пък да кажа да ви донесат вареники с ягоди, които заповядах нарочно да оставят за вас?
— И то не е лошо — отговаряше Афанасий Иванович.
— Или може би бихте хапнали малко кисел3?
— И то е хубаво — отговаряше Афанасий Иванович, след което всичко това незабавно се донасяше и както му е редът, се изяждаше.
Преди вечерята Афанасий Иванович пак си хапваше нещо. В девет и половина сядаха да вечерят. След вечерята веднага отиваха да спят и всеобща тишина се въдворяваше в това деятелно и същевременно спокойно кътче. Стаята, в която спяха Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна, беше толкова гореща, че малцина биха били в състояние да останат в нея няколко часа. Но Афанасий Иванович отгоре на това, за да му бъде по-топло, спеше на леглото върху печката, макар че силната горещина често пъти го караше да става по няколко пъти посред нощ и да се разхожда из стаята. Понякога, като ходеше из стаята, Афанасий Иванович пъшкаше.
Тогава Пулхерия Ивановна питаше:
— Защо пъшкате, Афанасий Иванович?
— Господ го знае, Пулхерия Ивановна, тъй, като че ли коремът ме наболява — казваше Афанасий Иванович.
— Да бяхте хапнали нещо, Афанасий Иванович?
— Не зная дали ще ми помогне, Пулхерия Ивановна! Но какво ли да хапна?
— Кисело млечице или рядък ошав от сушени круши.
— Може, само така, да опитам — казваше Афанасий Иванович. Сънената слугиня отиваше да рови в долапите и Афанасий Иванович изяждаше една чинийка, след което обикновено казваше: — Сега като че ли ми поолекна.
Понякога, ако времето биваше ясно и в стаите биваше доста силно затоплено, Афанасий Иванович, развеселен, обичаше да се пошегува с Пулхерия Ивановна и да поговори за нещо странично.
— Я ми кажете, Пулхерия Ивановна — питаше той, — къде бихме се дянали, ако нашата къща изведнъж се запалеше?
— Виж, това, Боже опази! — казваше Пулхерия Ивановна и се кръстеше.
— Все пак да речем, че нашата къща изгори, къде бихме отишли тогава?
— Бог знае какво говорите, Афанасий Иванович! Как може къщата да изгори, Бог няма да позволи това.
— Но ако изгори?
— Е, тогава бихме отишли в кухнята. Вие бихте взели до известно време оная стаичка, в която живее ключарката.
— Ами ако и кухнята изгори?
— Дано Бог ни опази от такава напаст, да изгорят изведнъж и къщата, и кухнята! Ех! Тогава да отидем в килера, докато се построи новата къща.
— Ами ако и килерът изгори?
— Бог знае какво говорите! Не искам да ви слушам! Грехота е да се говори така и Бог наказва за такива думи.
Но Афанасий Иванович, доволен, че се е пошегувал с Пулхерия Ивановна, се усмихваше, седнал на стола си.
А най-интересни ми се струваха старците, когато имаха гости. Тогава всичко в къщата им добиваше друг вид. Тия добри хора, може да се каже, живееха само за гостите. Най-хубавото, което имаха, се изнасяше. Те се надпреварваха да ви нагостят с всичко, което се произвеждаше в тяхното стопанство. Но най ми беше приятно, че в цялата им услужливост нямаше нищо престорено. Това гостоприемство и тая готовност тъй кротко се изписваха по техните лица, тъй им отиваха, че по неволя човек се съгласяваше с техните молби. Те бяха последица от чистата, ясна простота на техните добри и безхитростни души. Това гостоприемство съвсем не е онова, с което ви гощава чиновникът от държавно учреждение, станал човек с ваша помощ, наричащ ви благодетел и пълзящ пред нозете ви. Те по никой начин не оставяха госта да си отиде същия ден; той непременно трябваше да пренощува.
— Как е възможно в такова късно време да тръгвате на такъв дълъг път — казваше винаги Пулхерия Ивановна (гостът обикновено живееше на три или четири версти от тях).
— Разбира се — казваше Афанасий Иванович.
— Всичко може да се случи: да ви нападнат разбойници или други лоши хора.
— Да пази Бог от разбойници! — казваше Пулхерия Ивановна. — И защо ви трябва да разправяте такива работи вечерно време. Разбойници, неразбойници, но вече е тъмно, съвсем не бива да тръгвате. Пък и вашият кочияш, познавам го аз вашия кочияш. Той е такъв слабоват и дребничък, една кобила да го ритне, ще го събори, а освен това сигурно се е нарязал вече и спи някъде.
И гостът трябваше непременно да остане; впрочем вечерта в ниската топла стая, приветният, стоплящ и приспиващ разказ, вдигащата се пара от сложената на масата гозба — винаги хранителна и майсторски приготвена — беше за него награда. Аз сякаш и сега виждам как Афанасий Иванович седи приведен на стола с постоянната си усмивка и слуша внимателно и дори с наслада госта. Често пъти ставаше дума и за политика. Гостът, който също твърде рядко излизаше от селото си, често с многозначителен вид и тайнствен израз на лицето правеше своите догадки и разказваше, че французинът тайно се споразумял с англичанина да пусне отново срещу Русия Бонапарт, или просто разказваше за предстояща война и тогава Афанасий Иванович често казваше, сякаш без да забелязва Пулхерия Ивановна: