Кон Игълдън
Степният вълк
(книга първа от "Завоевател")
Тази книга нямаше да бъде написана без хората на Монголия, които ме приеха да живея сред тях и ми разказваха историята си на солен чай и водка, докато пролетта неусетно смени зимата.
Специални благодарности на Мери Клемънтс за вещия й опит с конете и на Шелаг Броутън, чиито задълбочени проучвания направиха възможна появата на тази книга.
На братята ми Джон, Дейвид и Хал
Няма добро многовластие: нека един е владетел.
Пролог
Снегът блестеше ослепително. Монголските стрелци обкръжиха татарския отряд. Мъжете насочваха понитата си с колене, изправяха се в стремената и пускаха стрела след стрела с убийствена точност. Пазеха мрачно мълчание и единствено тропотът на копитата се смесваше с писъците на ранените и воя на вятъра. Татарите не можеха да избегнат смъртта, която се спускаше върху тъмните криле на битката. Конете им рухваха със стон на колене и от ноздрите им пръскаше кръв.
Есугей наблюдаваше битката от оголената жълто-сива скала, загърнат плътно в кожуха си. Вятърът ревеше като степен дявол и съдираше кожата му там, където не беше покрита с овнешка мас. Не личеше това да го безпокои. Той беше свикнал със студа от толкова години, че вече не бе сигурен дали изобщо го усеща. Студът бе просто факт от живота като командването на конниците и убиването на враговете.
На татарите не им липсваше смелост — трябваше да им го признае, колкото и да ги презираше. Видя, че се скупчват около един млад воин и вятърът донесе неговите викове. Татаринът носеше ризница от метални брънки. Есугей му завиждаше и копнееше за нея. С няколко резки заповеди противникът събра хората около себе си и Есугей разбра, че моментът е настъпил. Арбанът1 му от деветима спътници също го усети. Бяха най-добрите от племето му, побратими, положили клетва за вярност дружинници. Бяха заслужили скъпоценните си доспехи от варена кожа с изрисуван върху нея млад вълк в скок.
— Готови ли сте, братя? — каза той. Беше усетил, че се обръщат към него.
Една от кобилите изцвили възбудено и Елук, първият измежду воините, се изсмя.
— Ще ги избием за теб, мъничката ми — каза той и я погали между ушите.
Есугей пришпори коня си и малкият отряд пое в лек тръс в снега към кипящото бойно поле, от което се чуваха писъци. От височината виждаха целия размах на бурята. Есугей измърмори със страхопочитание, когато видя как ръцете на бащата-небе обгръщат крехките воини с огромни бели шалове, натежали от лед.
Полетяха в галоп, без да развалят строя, съвсем несъзнателно — от десетилетия всеки от тях се беше научил да преценява точно разстоянията. Сега мислеха единствено за това да съсекат враговете си и да ги оставят в студената степ.
Арбанът се вряза в центъра на битката и се насочи към младия водач. Ако го оставеха жив, цялото племе щеше да тръгне след него. Есугей се усмихна, когато понито му се блъсна в първия враг. Това нямаше да стане днес.
Сблъсъкът счупи гръбнака на татарина, докато се обръщаше да посрещне заплахата. Есугей се бе вкопчил в гривата на коня си, нанасяше единични удари с меча и оставяше след себе си мъртъвци, които падаха като есенни листа. Пропусна два удара, които може би щяха да съсипят оръжието на баща му; после стъпка противниците си с понито и използва ефеса като чук срещу един воин. Миг по-късно достигна до центъра на татарската съпротива. Деветимата му спътници го следваха и защитаваха своя хан, както бяха заклети още при раждането си. И без да се обръща, той знаеше, че пазят гърба му. Разбра го и от начина, по който очите на татарския водач се стрелнаха покрай него. Сигурно бе разпознал смъртта си в плоските им ухилени лица. И си бе дал сметка за телата, които лежаха около него със стърчащи от тях стрели. Отрядът му беше смазан.
Когато татаринът се изправи в стремената си и насочи дългото си червено острие към него, Есугей изпита задоволство. В очите му нямаше страх, а само гняв и разочарование, че денят се е провалил. Урокът му щеше да се обезсмисли от ледената смърт, но Есугей знаеше, че татарските племена щяха да схванат значението му. С идването на пролетта щяха да открият почернелите кости и вече нямаше да посмеят да нападат стадата му.
Засмя се и втренчилият се в него татарин се намръщи. Не, те никога нямаше да се научат. Татарите можеха да умрат от глад, преди да решат коя цицка да захапят. Щяха да се върнат и той отново щеше да връхлети върху тях и да пролее още нечестива кръв. Перспективата му харесваше.