Никога през живота си не съм се чувствала по-несигурна, отколкото сега. Сега съм невероятно уязвима. Защото извън пределите на брака се оказва твърде студено.
Най-малко за хиляден път през последните няколко месеца започна да инвентаризира отражението си — опитваше се да разбере защо Стивън я напусна. „Точка първа — две очи, големи, тревистозелени. Точка втора — коса, руса, дълга, с цвят на слама. Точка трета — кожа, маслинова. Точка четвърта — устни, постоянно изгризани от неувереност.“ Спря. Защото, от една страна, макар да се чувстваше безкрайно опечалена, тя определено не беше шекспирова вдовица. И, от друга, утешаваше я мисълта да знае, че е много по-млада и красива от любовницата на Стивън. Той се беше влюбил в четирийсетгодишна брюнетка, която работеше като болничен администратор и носеше строги костюми. Казваше се Карол — нейна пълна противоположност. Нещо й подсказваше, че Карол надали спи с избеляла тениска на бруклинските „Доджърс“ и надали се показва с разчорлена плитка.
— А някога той ме наричаше „Примавера“! — сподели сега тя с отражението си.
Никога нямаше да забрави момента, когато, по време на медения си месец, двамата със Стивън бяха зърнали онова платно на Ботичели във Флоренция. И двамата бяха пленени от образа на Пролетта в нейната богато разстлана бяла рокля, обсипана с цветя, с енигматичната й усмивка, която носеше толкова много обещания. С дебелите си плитки в цвят старо злато и тревистозелените, леко премрежени очи тя приличаше удивително много на Нора. Стивън я беше поставил точно до картината и бе пуснал свободно косата й, а тя се бе червила и гърчила от неудобство. Спомняше си и как италианците я наричаха „белисима“6, а японците я снимаха. Стивън я бе целунал, бе поставил нежно ръка на корема й и бе прошепнал:
— Ще приличаш още повече на нея, когато…
Това беше първата година, през която се опитваха да си направят бебе. Бяха изпълнени с оптимизъм. И двамата бяха в началото на трийсетте, и двамата бяха физически здрави — тя бягаше редовно, а Стивън беше маниак на фитнеса. Единственият им порок беше любовта към виното, което, като примерни бъдещи родители, и двамата бързо намалиха. Ала измина година и накрая двамата отидоха при колега на Стивън в болницата — закръглен, усмихнат аристократ с папийонка. Безкраен брой тестове по-късно не откриха нищо. „Неспецифично безплодие“ — такава беше странната диагноза.
— Можете да пробвате и от сините хапчета — все ще помогнат с нещо — бе изрекъл накрая без всякакво чувство за такт колегата на Стивън.
Нора се бе разплакала. Не бе успяла да изпълни обещанието за плодородие на „Пролетта“.
По-добре да бяха открили нещо — тогава поне щяха да могат да го поправят!
Оттам нататък двамата се бяха подложили на поредица от инвазивни, обидни за личността и в крайна сметка неуспешни процедури. Процедури, обозначавани с акроними, които нямаха нищо общо нито с любовта и природата, нито с чудесата, с които Нора бе свикнала да свързва зачатието. Тези процедури ги обсебиха. Престанаха да обръщат внимание на брака си, а после, когато се сетиха да го погледнат, установиха, че той просто си бе отишъл. Към момента, когато Нора навлезе в третия цикъл от поредната процедура, между тях вече не бе останала достатъчно любов за трети член на семейството.
Някъде по това време една иначе добронамерена приятелка бе започнала да й намеква, че от време на време вижда Стивън в някакъв бар в Хампстед с друга жена. Джейн не бе поставила кой знае какво ударение върху тази информация. Нямаше намерение да осъжда когото и да било. Бе казала само: