Но за втората част от плана си и тя самата не смееше да мисли. Засега. Не беше я споделила с никого и дори на себе си не се осмеляваше да си я признае — толкова абсурдно звучеше тя.
— Отивам във Венеция, за да работя като стъклар. Това е мое рождено право! — изрече на глас на отражението си в огледалото. Изрече думите отчетливо и решително.
Чу ги. Прозвучаха неестествено високо в тишината на нощта. И тя потрепери. Но възвърнала решимостта си, стисна здраво сърцето в дланта си и отново се вторачи в отражението си. Стори й се, че сега изглежда малко по-храбра и дръзновена от преди. И това й вдъхна нова надежда.
Трета глава
Сърцето на Корадино
В камъка бяха издълбани букви.
Думите на табелата, която украсяваше Сиропиталището на милосърдието, се открояваха ярко под лъчите на пладнешкото слънце. Пръстите на Корадино се плъзнаха бавно по жлебовете на надписа. Знаеше го наизуст:
„Нека Господ Бог накаже с проклятие и отлъчване от църквата всички онези, които изпращат или позволяват синовете и дъщерите им — били те законни или биологични — да бъдат изпращани в този Дом на милосърдието, макар да разполагат със средствата и възможностите да ги отгледат!“
Ти прочете ли тези думи, Нунцио деи Вескови, стар мръснико? Прочете ли ги преди седем години, когато изостави тук единствената си внучка? Не почувства ли вината, притискаща сърцето ти? Не поглеждаше ли през рамо от страх пред Бога и пред папата, докато се промъкваше незабелязано към своя палат и към покоите си от злато?
Корадино сведе очи към изтърканата бърсалка пред входа и си представи новороденото момиченце, захвърлено тук, все още със слузта от майчината си утроба. И с кръвта на майка си, защото майка й беше издъхнала при раждането й. Корадино стисна ръце така, че ноктите му почти пробиха кожата на дланта му.
Не искам да мисля за Анджелина.
Обърна се, за да потърси покой за изранената си душа в гледката към лагуната. Обичаше да наблюдава водата и да се опитва да гадае настроенията й — днес, под ярките слънчеви лъчи, вълните наподобяваха неговото гиачо8 — духано синьо стъкло в няколко различни нюанса, претопени заедно и после потопени в лед, за да се сдобият с онази неповторима, леко напукана повърхност. Корадино беше постигнал невиждани висоти в изработката на леденото стъкло, като беше започнал да добавя сребърен сулфат в студената вода, който плуваше на повърхността й. По този начин нагорещеното стъкло приемаше метала в мига на появата на първите му пукнатини, който при охлаждането на стъклото ги запечатваше, създавайки впечатление за огряна от слънце вода. И сега гледката на лагуната, която изглеждаше точно като гиачо, го изпълни с нова увереност в онова, което правеше.
Аз съм майстор. Никой друг не може да накара стъклото да пее така, както го правя аз. Аз съм най-добрият стъклар на света. И чувам водата да ми отговаря: „Да, но нали именно затова французите искат теб и никого другиго!“
Насочи поглед през лагуната към Сан Джорджо Маджоре. Корабите с подправки се плъзгаха грациозно покрай недовършения корпус на църквата „Санта Мария дела Салуте“. Наситените жълти и червени нюанси на подправките и тъмните багри по кожата на търговците бяха в ярък контраст със снежнобелите камъни на бъдещата катедрала. Тъкмо такива бяха гледките, които му доставяха най-голяма наслада. Гондолите пореха водите на каналите. Разгърдените куртизанки огласяха простора със звънкия си смях. Корадино се изпълни с възхита — но не пред голата плът, а пред коприната на карнавалните им одежди. Слънчевите лъчи улавяха пъстротата им и я подсилваха, вмъкваха се в тежко падащите гънки на полите. Дъгата от багри му напомни вътрешността на стрида. Погледа ги известно време, радвайки се на един от малкото мигове на свобода от пещите и от Мурано. Загледа се с възторг в оформения като острие на брадва нос на гондолата, с шестте му клона, които символизираха шестте големи сестиери, кварталите на града. Града, който той обичаше. Града, който утре трябваше да напусне. За пореден път си повтори имената на районите и думите се занизаха една след друга от устата му като поема или може би молитва: