Но не всички се прочуват еднакво. В зората на новия XIX век село Мартинци го прослави покрай другите центрове на строително умение един строител от род, който от поколение на поколение е давал изкусни леворъки строители. Майстор Димитрийс Шувакович. След 1808 година той заедно със своите мраморджии строеше всичко, което приемаха да платят търговците и богатите занаятчии в Бановци, Кленак, Адашевак, Бешеново, Дивоша, Вишица, Гъргуревци, Лединци, Нештина и Ямина. Девизът му беше и остана: „Ако искаш дълго и щастливо да живееш на земята, не се щади за нищо.“
Шувакович предложи на един от най-видните си клиенти — господаря Сервийски, да вдигне в имението му изкуствена пещера с каменна статуя на някакъв гръцки бог вътре, а на друг — на благородния господар Николич от Рудна, издигна освен малкия палат в нов стил и модерен парк с антични мраморни урни покрай алеите.
— За какво служат? — попита клиентът Шувакович.
— Да се събират сълзи в тях.
— Сълзи ли? — изуми се Николич и изпъди Шувакович.
Обядът
Господарят Николич фон Рудна беше кавалер на „Златното руно“, ректор на сръбските училища в Осийек и съдия по табла в Торонталската и Сремската жупания. По време на войната с французите и турците даваше безлихвени заеми на австрийското царство, а за сумата от 52 028 форинта бе купил пустата Рудна. В личния си живот господарят Николич беше чувствителен човек — напиваше се, като видеше чаша, дебелееше, щом си представяше повече от две ястия на масата. Нямаше син, а само една дъщеря на име Атилия, която прати на училище, като че е момче. Между впрочем дядото на Атилия по майка е бил видният педагог Мириевски, реформатор на училищата в Австрия и Русия.
Младата госпожица от Николич влетя в своята петнайсета година с възможно най-голяма бързина, с Орфелиновия „Вечен календар“ под мишница и с чувството, че времето стои. Обичаше да гледа птиците, когато летят през буря, имаше очи и гърди с лунички като змийски яйца и вече умееше за миг да си надене пръстена на лявата ръка, без да използва дясната. Носеше рокля виенска кройка, високо препасана и посипана с извезани ситно-ситно гарнитури, а гърдите й според владеещия вкус трябваше да са под прозрачен воал, така че можеше да се разбере къде са двете й женски мушици.
— Същински две глупави кокошлета, винаги им трябва някой петел да ги събуди — казваше, като ги разглеждаше учудено, сякаш за пръв път ги вижда. След това обръщаше жестоките си луничави очи към баща си. — Не е беда, че изпъди Шувакович. Беда е, че го изпъди преждевременно. Ела и погледни през този прозорец. Какво виждаш? Гора, разбира се. А какво казах аз, че трябва да се вижда през този прозорец? Палатът, в който ще живея, като се омъжа. А какво виждаш през другия прозорец? Кажи, какво виждаш?
По воала на Атилия на гърдите й трептяха две везани пеперуди. Между тях на златно синджирче висеше скъп подарък от баща й — женевски часовник, пълен със скъпоценни камъни, с компас на обратната страна.
— Нищо не виждаш — продължаваше Атилия да хока баща си, — а кому казвах аз какво трябва да се вижда от този прозорец? Църквата, в която ще се венчая. И къде е сега изпъденият Шувакович? Всичките ти работи аз трябва да довършвам. Върви и ми прати Ягода.
Така кочияшът Ягода получи нареждане от младата госпожица Атилия да намери строител, по-добър от изпъдения Шувакович.
— Намери ми най-добрия Йован между онези Йовановци — му нареди тя и Ягода както винаги се подчини.
Когато постъпи на служба при Николич, най-напред го научиха да мълчи. Това бе постигнато, като Ягода цяла седмица трябваше да носи един ден пълна уста с вода, на другия ден — пълна уста с ракия.
— Не се мълчи по един и същ начин с ракия в устата, както с вода в устата — смяташе господарят Николич.