Англичаните пристигнали като подкрепление след разговора на западногерманския канцлер Шмит с ангийския министър-председател Калахън. Помощта не била нито желателна, нито необходима, а в момента дори и не било възможно да бъде оказана. Шейх Рашид настоявал на своето: ако се наложи, неговите войници ще се справят с терористите.
Не обръщал никакво внимание на възражението, че не са обучени за такъв вид борба, че не знаят как да влязат в самолета, дори тутакси възразявал, че ако потрябвало, щели да се научат. Срещата с майор Алистър Морисън и сержант Бари Дейвис била обаче важна от друга гледна точка. Впрочем Вегенер си спомнил как при едно неотдавнашно посещение в казармата на ГСГ 9 в Хангелар недалеч от Бон му били демонстрирали ново удивително средство за борба срещу терористи и най-вече срещу похитители на самолети. Това били ослепителни ръчни гранати, напълнени с магнезий, които след падане експлодирали с ослепителен блясък и огромна взривна вълна, така че в продължение най-малко на шест секунди никой наоколо не бил в състояние да прави каквото и да е След като шейх Рашид разбрал какви експерти са се събрали в Дубай, решава да обучи войниците си по нападение на отвлечени самолети. Инструктор трябвало да бъде преди всичко Вегенер. Отишли на едно близко военно летище, на бетонния плац поставили самолет „Боинг 737“ също като отвлечения и Вегенер можел да започне обучението. Бедуините на шейха били ученолюбиви, не минало много време и те разбрали какво се иска от тях, научили как да отварят аварийните изходи на самолета отвън, да скочат на крилото, да пропълзят под корпуса на самолета и да опират отстрани стълбичката.
Нощта преминала сравнително спокойно. Най-важното събитие с големи последици се разиграло тихо. Махмуд отново не спял. Седял в пилотската кабина на седалката на втория пилот с ръка извън полуотворения прозорец, държейки малък транзистор. Слушал новините по арабските радиостанции. Между другото научил, че на няколко пъти умният и безстрашен командир на самолета Шуман е предал незабелязано от завзетия самолет данни за терористите. После арабската радиостанция предала разговора с министъра на отбраната на Обединените арабски емирства шейх Рашид и Махмуд чул от устата на високопоставения арабски държавник най-похвални думи за командира на полета Шуман. Станал и започнал да беснее.
Цяла нощ не мигнал. На сутринта решил:
— До девет часа самолетът да бъде зареден — съобщил на кулата. Ако това не станело, той щял да започне, след изтичане на ултиматума да екзекутира заложниците. Първо щял да разстреля един деветнадестгодишен младеж, после един двадесет и три годишен и на всеки пет минути следващия. После пак повторил условията си, при които бил готов да размени заложниците.
Изведнъж настъпила тишина. В девет без десет Махмуд избрал първите жертви — един холандец и едно западногерманско момиче. Откарал ги в коридора между първа и втора класа, където трябвало да коленичат на килима. После започнал да брои по микрофона минутите: остават още девет минути… още осем…
Дали тези, които трябвало да бъдат „екзекутирани“ като предупреждение за решаващите фактори в Бон, са били само случайно избрани жертви, или Махмуд е действувал по някакъв рационален ключ? Западногерманският психолог Волфганг Залевски и неговият съавтор Ланц (Die neue Gewalt und wie Man thr begegnet17) рисуват случая, който е продължение на драмата на масовото убийство на римското летище „Фиумичино“ при отвличането на 17 декември 1973 г. на самолета „Боинг 737 Уърмс“ на „Луфтханза“.
Тогава похитителите заповядали на командира да лети за Атина, където искали да принудят гръцките власти да освободят от затвора няколко техни осъдени съмишленици.
Самолетът кацнал на летище Елиникоа в 14,48 ч и похитителите започнали да преговарят. Техен партньор бил служител от местната авиокомпания „Олимпик еъруейз“, принадлежаща на милиардера Онасис, тъй като политическите и правителствените служители отказали да преговарят с похитителите. Това ги ядосало и решили да демонстрират сила. Единият от тях, висок як убиец с тъп израз, започнал да подбира жертвите. Часът бил около 17, когато тръгнал между седалките. Вглеждал се в лицето на всеки заложник. Както вече знаем, сред тях е имало италиански митничари, един служител от западногерманското разузнаване, един италиански полицай, един член от екипажа на етиопски самолет, неуспял да избяга от похитителите, три стюардеси и един тъмнокос мълчалив мъж. На шестия ред седял италианец от обслужващия персонал на летището. Той бил с късо подстригани коси, а белият му монтьорски комбинезон бил целият мокър от пот под мишниците. Бил крайно внимателен, страхувал се да поговори с някого, никого не поглеждал, искал на всяка цена да остане незабелязан и затова се плъзнал надолу по седалката. Човекът с белия монтьорски комбинезон бил толкова разстроен, че си бил одрал с нокти лицето до кръв. Когато арабинът минавал покрай седалките и си избирал жертвите, дребният италианец гледал настрани.