Брат ѝ Дан никога не бе показвал никакъв интерес към това да стане родител. Беше се съсредоточил върху започването на свой бизнес и създаването на живот за себе си от другата страна на океана. Изглеждаше несправедливо, че двамата с жена му Кели бяха успели да родят две прекрасни деца веднага щом направиха опит за това. Дан винаги сякаш успяваше с лекота, докато Луси трябваше да се бори, за да постигне нещо, независимо дали ставаше въпрос за брака ѝ, отношенията с баща ѝ или работата ѝ.
Когато през нощта лежеше в леглото и мислеше за идеалния живот, тя се виждаше в парка със съпруга и децата си да се смее и да люлее люлките. Майка ѝ също беше там, готова с кърпички и целувки за ожулените колене на децата.
Но майка ѝ я нямаше и никога вече нямаше да е с тях. Никога нямаше да види и да прегърне внуците, които Луси все още не бе родила.
Като учителка в местното начално училище Луси беше забелязала, че майките, които довеждаха децата си, вече бяха по-млади от нея. Направи гримаса, когато си помисли, че беше пропиляла толкова време с Антъни. Той все настояваше да отидат на поне още една ваканция в чужбина, преди тя да захвърли противозачатъчните. Да си купят нов диван, преди да започнат да правят бебе. Приоритетите им бяха различни.
Тя така или иначе престана да взима противозачатъчните, без той да знае. Въпреки обичайната си предпазливост Луси разбираше, че в тази ситуация трябва да се превърне в човек, който мисли сега, а действа по-късно. Ако нещата се развиваха както искаше Антъни, той щеше все още да мисли дали да има, или да няма деца, когато станеше и на петдесет. Както и да е, след няколко седмици тя беше бременна, а след няколко месеца вече не беше.
Сега Антъни си беше отишъл и майка ѝ също си беше отишла. И с тях мечтите на Луси за семейство се бяха изпарили като разлят на слънцето парфюм.
Все още не можеше да си прости за това, че не беше отишла на погребението на майка си. Каква дъщеря я правеше това? Лоша, ето каква. Трябваше да е там, за да се сбогува. Но беше невъзможно. Дори не беше успяла да каже на баща си защо не е била там. В бележката, която написа и пъхна под вратата му, пишеше:
Съжалявам, тате, но не мога да го направя. Кажи сбогом на мама заради мен.
След това се бе върнала в леглото и не бе станала цяла седмица.
Баща ѝ си бе създал установен ред. Животът му беше строго организиран и подреден. Когато все пак отидеше да го види, тя имаше чувството, че го безпокои. Той непрекъснато гледаше часовника си и продължаваше да върши разни неща около нея, сякаш тя не е там, сякаш двамата съществуваха в паралелни светове. Последния път, когато бе отишла, тя бе включила електрическата кана и бе направила две чаши чай, но баща ѝ го отказа, казвайки, че пие чай само в осем и половина сутринта, в единадесет и понякога в три следобед. Сякаш беше на гости на Хауърд Хюз2.
Искаше ѝ се майка ѝ да е тук и да му каже как да се държи. Луси все още очакваше да я види, седнала до кухненската маса или да подрязва розовите храсти в градината. Тя откри, че протяга ръка във въздуха, за да я сложи леко върху смаляващите се рамене на майка си.
Искаше брат ѝ да се интересува повече от живота ѝ и живота на баща ѝ. Отношенията между баща ѝ и Дан винаги са били малко напрегнати, сякаш двамата мъже не можеха напълно да приемат привичките и личността на другия. Бяха като две парчета от пъзел с едно и също небе на тях, но които не можеха да се сложат заедно. Сега, когато майка ѝ я нямаше, това беше по-очевидно и Луси трябваше да им напомня кога и как да общуват.
Когато се връщаше у дома след един разочароващ час, прекаран с баща ѝ, на Луси ѝ се искаше там да има някой, който да я прегърне и да ѝ каже, че всичко ще е наред.
Бяха минали шест месеца откакто Антъни я бе напуснал. Беше такова клише, но един ден се бе върнала от работа и бе видяла куфара му в коридора. Отначало помисли, че може би заминава по работа и е забравил да ѝ каже. Но когато той се появи зад куфара, тя разбра. Той гледаше втренчено в пода.
— Нещата не се получават, Лус. И двамата знаем, че не се получават.
Не искаше да го моли. Когато се връщаше към онзи момент, това ѝ изглеждаше толкова малодушно. Но го бе молила. Каза му, че иска той да остане, че е бащата на бъдещите ѝ деца. Че всичко лошо, което бяха преживели през последната година, е зад гърба им. Могат да продължат. Знаеше, че го е пренебрегнала, когато майка ѝ бе починала. И след като изгубиха бебето.
Но той поклати глава.
2
Хауърд Хюз (1905–1976) – американски авиатор, кинопродуцент, плейбой, а също и един от най-богатите хора в света. В последните години от живота си става известен с ексцентричното си поведение и затворен живот. – Б.пр.