— Просто ще си го запиша — отговори Артър. Намери в куфара си лист хартия и химикалка. — Ще ми го прочетеш ли? Зрението ми не е много добро.
Нейтън извъртя очи, но прочете адреса с безизразен глас.
— Наистина ли те е нападнал тигър? — попита той, докато Артър мушкаше листа в задния си джоб.
Артър кимна, разкопча копчето на маншета си и нави ръкава. Превръзката, която Кейт му беше направила, едва-едва се държеше. През нея се беше просмукала кръв и бе засъхнала на ръждиви ивици. Видя как очите на Нейтън се разширяват, но след това младежът сякаш си спомни, че не е готино да проявяваш интерес, сви рамене и отново се отпусна назад.
Бернадет се появи отново, този път с чиния сладки с конфитюр.
— Направих ги, докато си говорехте — каза тя. — Само разточваш многолистното тесто, нарязваш го на квадратчета и добавяш малко конфитюр в средата. След това ги слагаш във фурната и voila! Рецептата е много лесна. Сега ги изяжте, докато са още топли.
Артър и Нейтън посегнаха едновременно към сладките. Седяха и ги духаха известно време, после започнаха да ядат.
— С Нейтън мислим да отидем до Манчестър следващата седмица. — Бернадет се настани на дивана до Артър. — Може да дойдеш с нас, ако ти се пътува пак. Чух, че бил много оживен град. Специалността по английски в университета била на много високо ниво.
Артър взе чашата с кафе, което вече бе изстинало.
— Всъщност си мислех следващото ми пътуване да е до Лондон — отговори той. — Искам да посетя къщата на един писател. Мисля, че жена ми е била свързана с него по някакъв начин.
Не беше сигурен дали Нейтън повдигна вежда под гъстия си черен бретон, но си помисли, че може и да го е направил.
Лондон
Лондон беше изненада, дори наслада. Артър бе очаквал да види един сив и безличен град, с потискащи го сгради и безизразни лица на разочаровани офис служители в стила на Едвард Мунк5. Но градът бликаше от енергия, както си бе представял чуждите страни.
Времето беше горещо и задушно. Всичко се движеше — един калейдоскоп от звуци, цветове и форми. Таксита надуваха клаксоните си, профучаваха велосипеди, гълъби пристъпваха важно, хора крещяха. Чу повече езици, отколкото смяташе, че съществуват. Чувстваше се сякаш е в средата на въртележка — неподвижен и незабелязан, докато светът се въртеше около него.
За негова изненада не се чувстваше объркан дори и когато непознати се блъскаха в него, без да се извинят. Той не беше част от този странен свят. Беше гост, просто преминаваше и знаеше, че може да се върне към безопасността на своя дом. Това го караше да се чувства по-смел, неустрашим.
Беше слязъл от влака на Кингс Крос и реши да върви колкото може. На картата, която купи на гарата, всичко изглеждаше близо.
Беше решил, че обичайните му панталони са прекалено плътни за пътуването с влака и ходенето из столицата, затова изпра, изглади и облече панталона, който му бе дала Кейт Грейсток. Бернадет му бе дала ваучер за един спортен магазин в Скарбъро и той се бе решил да излезе от селото и бе отишъл в него. Там купи тъмносиня найлонова раница с много джобове, манерка и компас, а също и чифт спортни сандали. Бяха грубовати, но щеше да му е прохладно на краката.
Закрачи напред, като глезенът му бе здраво стегнат с бинтове. Сините му панталони тук не бяха нищо необичайно, докато вървеше до едно момиче с розова коса и мъж с дупки в ушите, в които можеше да влезе кенче кока-кола. Видя пудел с лилава опашка на помпон и мъж, който караше велосипед с едно колело на тротоара и говореше по мобилния си телефон.
Когато видя този човек, си спомни, че все още не е говорил с Луси, след като ѝ беше оставил неясното съобщение от задната седалка в колата на Бернадет. Между връщането му от имението „Грейсток“ и тръгването му за Лондон имаше само двадесет и четири часа. Беше ѝ се обаждал два пъти, но му бе отговорила гласова поща. Чудеше се дали го избягва, или е прекалено заета, за да говорят.
Продължи да крачи, попивайки гледките и звуците, но откри, че колкото повече върви, толкова повече го обзема чувството на притеснение и съжаление.
Когато Мириам бе предложила за тридесетата годишнина от сватбата им да прекарат една седмица в Лондон, да отидат на театър и може би на обяд в „Ковънт Гардън“, той се беше разсмял. Беше се разсмял. Защо иска да ходи в Лондон? — беше и казал той. — Един мръсен и вмирисан град, прекалено оживен и прекалено голям. Просто по-голям вариант на Нюкасъл или Манчестър. На всеки ъгъл има крадци и просяци. Ще им струва цяло състояние да се хранят навън.
5
Едвард Мунк (на норвежки: Edvard Munch) — норвежки художник-експресионист. Картините му показват душевното състояние на автора, често подсилено от изобразяването на човешка фигура на преден план и провеждащо се събитие на заден план. — бел. Wizard