Във всекидневната се наведе и отвори един шкаф. След това му подаде една книга.
— Познавам идеално всичко, написано от Франсоа. Чел съм всичките му романи и стихове и размишления в почивките между чистенето и преобличането му. Тук има едно стихотворение. Нарича се Ma cherie. Съвпадение, да?
— Да. Може би.
Себастиян прелисти и отвори на страницата.
— Написано е през 1963. Това е годината, когато според теб Франсоа и жена ти са били приятели?
Артър кимна. Не искаше да чете думите, да види дали разкриваха какво се беше случило между жена му и писателя, но знаеше, че трябва да погледне, да разбере.
— Задръж я. Има поне десет екземпляра. Винаги е бил почитател на собствените си творби. На мен не ми харесват. Толкова са… напрегнати. Драматични. Обичам го, защото помня какъв беше, но го мразя, защото ме задържа тук. Като птичка в позлатена клетка съм.
— Трябва да се обадиш на социалните служби.
— Тук съм нелегално. Аз не съществувам. Не мога да дам името си. Нямам номер. Аз съм невидим и трябва да остана така. Аз съм нечовек. Имам само два избора в живота си — да остана или да замина. Ако замина, къде ще отида? — Той вдигна ръце. — Няма къде да отида. Без него не знам кой съм.
Изведнъж Артър почувства огромна отговорност към този младеж с розова коса, чийто живот беше спрял заради един старец, който винаги е бил егоист.
— Трябва да разбереш. Ти си млад. Целият живот е пред теб. Пропускаш приключения, преживявания, любов. Остави бележка, изпрати писмо, обади се анонимно, но трябва да живееш собствения си живот. Ще намериш някого. Не се примирявай с човек, който те наранява. Намери някой, който те обича, който е може би на твоята възраст.
Зачуди се откъде идват думите му. Последния път, когато се бе опитал да съветва Дан за домашното му по природни науки, синът му бе грабнал тетрадката. (Не ми казвай какво да правя. Това е работа на мама. Теб никога те няма.)
Артър се бе втренчил в него, удивен от избухването му. Не беше у дома толкова време, колкото Мириам, но все пак можеше да помага на децата си. След този случай държеше устата си плътно затворена и оставяше домашните на другите членове на семейството. Мириам беше сериозната, тази, която „разбираше“. Той знаеше своето място, което беше да ходи на работа и да осигурява средства.
— Благодаря ти, Артър. — Себастиян се наведе и го целуна по бузата. — Надявам се, че съм ти помогнал.
— Да. Благодаря ти.
Артър никога по-рано не беше получавал целувки от мъж с изключение на целувките от сина му, когато беше малко момченце. Струваше му се странно, всъщност дори не много приятно. Но поне се чувстваше полезен.
Беше дълъг ден. Не бе открил това, което очакваше. Зачуди се дали Мириам се е чувствала като в капан в брака им, така както Себастиян се чувстваше тук. Хвана го леко за ръката под белезите.
— Ако искаш да си отидеш, тръгвай сега — прошепна той. — Аз ще остана тук. Ще се погрижа за г-н Дьо Шофан. Всичко ще бъде наред.
Себастиян замръзна, обмисляйки предложението на Артър. Поклати глава.
— Не мога да искам това от теб. Не мога да го оставя. Поне все още не. Но ще помисля за това, което каза. Ти си добър човек. Жена ти е имала късмет, така мисля.
— Аз бях този, който имаше късмет.
— Надявам се да намериш в книгата това, което търсиш.
— Надявам се при теб всичко да се подреди както трябва.
Когато Артър излезе от къщата, небето беше сапфиреносиньо. Във всяка от подредените в полукръг къщи светеха лампи, позволявайки му да надникне в живота на хората вътре. Докато се отдалечаваше от къщата на Дьо Шофан, Артър видя момиче с черна, късо подстригана коса да взима урок по пиано, двама тийнейджъри стояха на перваза на прозореца, правейки знака „V“ към минувачите, а една жена с руса коса и черни корени се бореше да внесе бебешка носилка в къщата си, а след това още една.
— Близнаци — извика към него тя. — Двойни грижи.
Артър се запита дали съседите знаят какво става на номер петдесет и шест — че един младеж емигрант се грижи за своя болен, остарял бивш партньор, който някога е бил известен писател. Не можеше да каже на никого, не можеше да изложи Себастиян на риск. Не беше негова работа.
Намери пейка срещу един площад, където една двойка и техният бултериер се наслаждаваха на пикник в тъмното. Пиеха просеко6 от бутилката.
Пейката беше добре осветена от улична лампа и когато Артър седна и отвори книгата, страниците засветиха в оранжево. Плъзгайки пръста си надолу по съдържанието, той намери стихотворението Ma cherie.