Артър затвори книгата. Прилоша му. Нямаше съмнение, че стихотворението беше за жена му, независимо от това, че Дьо Шофан предпочиташе мъже. Споменаването на косата ѝ и мястото, където бе живяла по-рано, правеха това очевидно.
Ясно му беше, че това е била голяма любовна история — пълна със страст, накарала Дьо Шофан да напише стихотворение. Той не беше писал писма на жена си, да не говорим за стихове.
Ако не искаш да намериш дървесни въшки, не гледай под дървата. Някога майка му му беше казала това. Споменът нахлу в главата му. Замижа с очи и се опита да си спомни кога и къде, но всички останали подробности му убягваха. Искаше му се отново да е с нея — пак малко момченце, без грижи и отговорности. Но когато отвори очи, видя собствените си набръчкани ръце, стиснали книгата.
И така, вече знаеше за талисмана книга, за слона и тигъра. Оставаха още палитрата с боите, пръстенът, цветето, напръстникът и сърцето.
Артър беше един възрастен човек, седнал на пейка в Лондон. Глезенът го болеше и изпитваше чувство на тъжна празнота от това, че бе оставил Себастиян в неговия пълен с книги затвор, но трябваше да продължи мисията си.
Затвори книгата със стиховете и я остави на пейката. Докато се отдалечаваше, не можеше да не се запита кой ли от малките талисмани ще е следващият, чиято история ще разбере.
Луси Втора
Артър нямаше план. Не беше мислил отвъд това да намери Дьо Шофан. В раницата си имаше няколко тоалетни принадлежности, но не си беше запазил стая в хотел, донякъде очаквайки да пътува обратно за дома същата вечер. Вече беше късно, минаваше десет. Беше нахвърлял разписанието на влаковете за връщане в Йорк, но не му се искаше да се качва на нощен автобус, който да го откара до гарата Кингс Крос или да се качва на метрото за първи път.
Вървя по улиците, докато загуби представа къде се намира и дори кой е. През главата му преминаваха образи и части от разговори. Окото на Себастиян, надничащо иззад вратата, беше редом до спомена как гледа Мириам, заспала в леглото на медения им месец. Видя се как изтрива сълза, когато оставя Дан на училище за първи път, а след това видя мъжа от „Перлената кралица“, който се опитва да реши за коя от двете си любими да се ожени.
Някога той беше Артър Пепър, любим съпруг на Мириам и предан баща на Дан и Луси. Беше толкова просто. Но сега, когато казваше това на себе си, то му звучеше като най-обикновен некролог. Кой беше сега? Вдовецът на Мириам? Не. Не можеше да не е нещо повече от това. Не можеше да се описва със смъртта на жена си. Къде да отиде сега? Коя беше следващата му следа?
Беше прекалено уморен, за да мисли, дразнеше се заради нещата, които се въртяха в главата му. Моля ви, спрете, мислеше той, докато завиваше зад поредния ъгъл. Пред едно заведение за бързо хранене се мотаеха група деца, дъвчеха жилава пица от картонена кутия и се бутаха едно друго на пътя. Едно черно такси наби спирачките си и изсвири с клаксона. Децата се разсмяха подигравателно. По улиците все още имаше маси с туристически стоки. Шалове пашмина7 по два за десет паунда, зарядни за телефон, тениски, туристически справочници.
Звуците и картините изпълниха още повече главата на Артър. Искаше да полегне на някое тихо място и да позволи на мозъка си да прехвърли събитията от деня, да помисли какво да прави по-нататък.
По-надолу на улицата имаше малка табела на стената. Хостел. Влезе, без да се замисли.
Младата австралийка на рецепцията беше облечена с бял потник, на чийто фон изпъкваше синя племенна татуировка, покриваща дясното ѝ рамо. Тя го информира, че стая за една нощ е тридесет и пет паунда и че е останало само едно легло. Даде му навито сиво одеяло и тънка възглавница и го упъти по коридора към стаята в дъното.
Артър бе очаквал да дели двойна стая, но когато влезе, видя три двойки легла едно над друго и пет момичета, германки, седнали на пода. Всичките бяха облечени с къси дънкови панталони и прекалено тесни карирани блузи върху цветни сутиени. Споделяха прясно изпечен хляб, голямо парче сирене „Едам“ и кенчета сайдер.