— Тя е съпругата ми — изрече бързо Артър, мислейки колко странно беше да стои до този млад човек, който се възхищава на портрета.
— Наистина? Това е невероятно. Трябва да я доведете да види картината. Кажете и, че нейният портрет ми е помогнал да рисувам, а също и да срещна много прекрасни момичета. Значи познава Сони?
Артър се втренчи в него. Канеше се да каже, че съжалява, но Мириам е починала, обаче след това размисли. Не искаше да чуе още някой да изразява съболезнования към него заради жена му. Вече не я познаваше. Сега му се струваше чужда.
— Мисля, че някога са били приятелки — отговори той.
Сбогува се с Адам и излезе от колежа, скривайки очите си от ярката светлина на следобеда, без да е сигурен в коя посока да тръгне.
Бернадет
Когато Бернадет позвъни на вратата му, не му се стори толкова силно, колкото друг път. Беше едно приглушено зъъъън. Артър правеше чай в кухнята. Той автоматично протегна ръка в шкафа и взе още една чаша. Все още не бе успял да говори с нея за желанието на Нейтън да се занимава с печива и за записаните в болницата часове.
Преди да тръгне към входната врата, той хвърли поглед към календара „Страхотният Скарбъро“. Утре беше рожденият му ден. От седмици гледаше заградената с кръгче дата, но не и беше обърнал внимание истински. Щеше да стане на седемдесет. Не беше повод за празнуване, още една година по-близо до смъртта.
След посещението си в колежа се чувстваше глупаво. Имаше нужда от тишина и спокойствие. Всички мисли се блъскаха в главата му като буйни деца и той искаше да спрат и да го оставят на мира. Беше забравил какво е да не мислиш за нищо друго освен за чистенето и поливането на Фредерика и онези дни започваха да му липсват.
Не можеше да си представи как Мириам може да е била толкова близка с някого, че да позира гола за него, а след това никога да не го спомене пред Артър. Блъскаше си главата да си спомни дали някога се беше срещал с жена на име Сони. Дали Мириам и беше писала писма? Но стигна до заключението, че не познава тази дама.
Звънецът иззвъня още веднъж.
— Добре, добре — извика той.
Беше чудесен слънчев ден, коридорът бе огрян от жълта светлина и прашинките светеха във въздуха като блясък. Помисли си, че Мириам много обичаше слънцето, а след това прогони тази мисъл от ума си. Дали го е обичала? Как можеше вече да е сигурен кое е вярно и кое не, какво знаеше и какво не?
Сони Ярдли щеше да се обади в колежа тази седмица, за да говорят за връщането и на работа, и Адам бе обещал да ѝ напомни да се свърже с Артър. Можеше дори да намери някаква нишка, водеща към последните талисмани — пръстена и сърцето. Искаше само това търсене да приключи и да забрави за него.
— Здравей, Артър — каза Бернадет, застанала на прага.
— Здравей.
Почти очакваше да влезе вътре и да провери антрето му за прах, но тя стоеше съвсем неподвижно. Артър си помисли за думите на Нейтън за часовете в раковото отделение. Инстинктивно избегна погледа и, за да не усети тя, че знае нещо.
— Заповядай, влез — покани я той.
Тя поклати глава.
— Сигурно си зает. Направих ти това. — Подаде му един пай в хартиен плик, който беше сложила върху дланта си. — С кранбери15 е.
Откри, че се заслушва в тона на гласа и. Дали звучеше тъжна и разстроена? Реши днес да се постарае специално.
— О, кранбери. Колко хубаво. Един от любимите ми.
— Добре. Е, надявам се да ти хареса. — Тя понечи да си тръгне.
Артър се втренчи след нея. Ако Бернадет си отидеше, той щеше да остане сам и не можеше да е сигурен, че няма да извади кърпите и да избърше плотовете. Освен това искаше да разбере дали тя е добре.
— Изобщо не съм зает — каза той. — Искаш ли да пиеш чай с мен?
Бернадет остана неподвижна, но след това го последва вътре.
Артър я погледна крадешком. Под очите и имаше тъмни кръгове. Косата и беше в по-тъмночервен цвят, почти махагон. Не можеше да спомене запазените часове, защото щеше да загуби доверието на Нейтън. Опита се да не мисли за това, че бе загубил Мириам и как щеше да се чувства, ако загубеше още някого в живота си. Предполагаше, че вече е на възраст, когато приятелите и роднините започваха да остаряват и да стават по-немощни. Изпита същото чувство на страх както в момента, в който тигърът на „Грейсток“ беше застанал над него, едно ужасно разбъркване в стомаха.
Но си каза, че прекалено драматизира. Можеше да е само фалшива тревога, рутинен преглед. Опита се да измисли нещо ободряващо.
— Нейтън каза, че и той обича да се занимава с печива — изрече небрежно той, докато поглеждаше в плика с пая.
15
По принцип би трябвало да е „с червени боровинки е“, но нека не критикуваме напразно труда на „великаните“ в „книгоиздаването“, както и на „преводачите“ и „редакторите“ им :) — бел. Wizard