— Това ли е круизът, на който ме каниш? — попита Ан с весела искрица в очите.
Пит кимна.
— Да. Корабът е собственост на компания, чийто президент е близък приятел на адмирал Сандекър. Двамата са се споразумели екип от специалните части на бреговата охрана да пресрещне кораба южно от Хаваите и да се качи на борда му.
— Това достатъчно надеждна охрана ли е? — попита Лорън и в теменужените й очи проблесна тревога за съпруга й.
— Няма да се сражаваме с боен кораб. Освен това ще поддържам постоянна връзка с Руди в централата, в случай че се нуждаем от подкрепление. — Обърна се към Ан. — Потегляме за Хаваите след два дни. Идваш ли?
Ан взе бучката монацит и я огледа.
— С удоволствие бих дошла, но съм затънала до гуша в това разследване, а не обичам да оставям нещата недовършени. Освен това едва ли ще съм ви от кой знае каква полза. — Погледна Пит и добави: — Но ще ти кажа едно. Ако излезеш прав, с Лорън ще те посрещнем на кея в Лонг Бийч.
Пит се усмихна на двете красиви жени и вдигна чаша.
— Тази гледка би разтопила сърцето на всеки самотен моряк.
30.
Погледната от въздуха, гъстата джунгла, която се простираше чак до хоризонта, приличаше на неравен зелен килим. Единствените свидетелства за човешко присъствие под пелената от листа бяха някоя тънка струйка дим или зърнат за секунда покрив на колиба на някоя полянка.
Макар хеликоптерът да бе излетял от международното летище „Токумен“ на Панама Сити само преди няколко минути, воят на турбините му вече действаше на нервите на Пабло. Той погледна напред и видя широките зелени води на огромното езеро Гатун, образувано при прокопаването на Панамския канал. Скоро щяха да пристигнат.
Пилотът направи вираж и пое над източния бряг на езерото. Прелетяха над няколко островчета, прочути с многообразието от маймунски видове. В далечината се появи тесен полуостров и пилотът насочи машината отново над джунглата, като постепенно намаляваше скорост. Когато стигна средата на полуострова, започна да описва кръгове.
Пабло се загледа във върховете на дърветата и забеляза, че се мърдат. Но не просто се полюшваха от въздушната струя на ротора, а се раздалечаваха. Между стволовете им се появи процеп, който прерасна в обширен квадрат с хеликоптерна площадка с осветление и светлоотразителен бял кръг.
Пилотът спусна хеликоптера и кацна на площадката. В мига, в който изключи двигателя, Пабло свали шлемофона си и слезе от машината.
Щом се озова извън обсега на перките, вдигна поглед към покрива, който се затваряше над главата му. Необикновеното съоръжение бе издигнато на колони върху разчистено от джунглата парче земя, а покривът се задействаше от мощна хидравлична система. Управляваха го двама въоръжени мъже с камуфлажни дрехи, които боравеха с командно табло, разположено в единия край площадката.
Когато небето се скри, от джунглата се появи количка за голф и спря пред Пабло.
— El Jefe10 те очаква — каза шофьорът с едва доловим шведски акцент. Беше едър мъж с бледа кожа и светлосини очи и изглеждаше съвсем не на място в панамската джунгла. Носеше армейска униформа без отличителни знаци и берета в кобур на кръста.
Двамата се взряха за миг един в друг. В погледите им се четеше едновременно високомерие и уважение. И двамата бяха наемници, затова бяха сключили студено и прекалено официално примирие.
— Добър ден и на теб, Йохансон — поздрави Пабло. — А, да, полетът беше приятен, благодаря.
В мига, в който Пабло се качи в количката, Йохансон потегли рязко, без да го изчака да се настани на седалката.
Изобщо не разговаряха, докато Йохансон насочваше количката за голф по павираната алея, която пресичаше джунглата. Навлязоха в сенчеста поляна, охранявана от мъже в камуфлажни дрехи. От дясната им страна се издигаше наподобяваща пирамида купчина сиви камъни. Мръсни потни мъже, облечени в дрипи, товареха с лопати камъните в колички и ги тикаха по друга павирана пътека.
Количката за голф прекоси друг участък от гъстата джунгла и най-сетне спря пред голяма постройка без прозорци. Плоският й покрив от подсилен железобетон бе превърнат в градина, която погледната от въздуха създаваше по-добра илюзия за джунгла дори от покрива на хеликоптерната площадка. Единственият елемент, който внасяше някаква топлина или уют, бяха редиците палми, засадени от двете страни на входа.