— Не мога да я натисна достатъчно силно.
— Няма проблем — отвърна спокойно Самър, като се опитваше да прикрие собствения си страх и да не поставя брат си под напрежение. — Водата се покачва. Вземи водолазните бутилки.
Водата вече бе до кръста на Самър. Пукнатините се разширяваха и кабината се пълнеше по-бързо. Той стъпи във водата, която се впи в кожата му с ледената си захапка, после стъпи върху креслата, за да стигне до задния отсек на подводницата. Посегна към стойката, разположена непосредствено до люка. На нея бяха окачени комплектите за аварийна евакуация — две кислородни бутилки с регулатори и водолазни маски.
Подаде едната бутилка на Самър, а другата преметна през рамо. Намери една компактна кутия за инструменти и я отвори, но изруга от яд, тъй като малките й клещи бяха предназначени за дребни ремонти на електрическата инсталация. Най-големият инструмент, който успя да открие, се оказа шлосерски чук. Грабна го, заедно с една къса лента за ножовка. При вида на лентата в съзнанието му изскочи образа на Арън Ралстън11, прочутия любител на планинското колоездене, който отрязал собствената си ръка, след като бил заклещен от канара. Ампутирането на крака на Самър с тази лента от ножовка би било ужасна крайна мярка, но можеше да спаси живота й.
— Някакви идеи? — попита Самър, когато Дърк се върна с инструментите.
— Ще се опитам да разглобя седалката, за да си извадиш крака — каза той. Подаде й фенерчето с надеждата, че сестра му не е забелязала лентата за ножовка.
— Добре — отвърна Самър и потрепери от студ, тъй като водата вече стигаше до гърдите й.
Дърк си сложи водолазната маска и регулатора и се гмурна под водата. Пъхна дръжката на чука в цепнатината, в която се бе заклещил глезенът на Самър, и мигом разбра, че пространството, с което разполага, е прекалено малко, за да я използва като лост. Въпреки това натисна дръжката с цялата си тежест. Рамката на седалката не поддаде нито милиметър. Той опита още няколко пъти, но напразно. Ако искаше да раздалечи масивните метални плочи на пода, трябваше да приложи по-голям натиск, но не разполагаше с подходящи инструменти. Дърк се ядоса и удари с чука рамката на седалката, при което тя лекичко хлътна.
Когато излезе на повърхността, Дърк установи, че водата е стигнала до брадичката на сестра му. Тя му подаде фенерчето, погледна го отчаяно и си сложи водолазната маска. Той насочи фенерчето към входния люк. Водата щеше да го достигне всеки момент. Завъртя лъча светлина наоколо и видя нещо отвън. Усети как Самър го хваща за ръката и надига глава над водата, за да му каже нещо.
— Тръгвай без мен.
В гласа й нямаше и следа от гняв или паника, а само примирение и нищо друго. Тя разбираше, че Дърк е направил всичко по силите си. Двамата бяха близнаци и имаха невероятно силна връзка. Изпитваха безгранично доверие един към друг. Самър не се съмняваше, че ако условията го налагат, той с радост ще жертва живота си заради нея. Беше доволна, че поне той ще оцелее.
Дърк я погледна в очите и поклати глава.
— Тогава го отрежи! — извика тя. — Побързай!
Явно бе видяла лентата от ножовка. Дърк можеше само да се възхити на смелостта й, особено след като Самър извади от джоба на гащеризона си кърпа за глава, която върза като турникет в долната част на прасеца си.
Дърк я изчака да подаде отново главата си над водата, преди да й отговори.
— Рано е да си играем на доктор Хаус — отвърна с пресилена усмивка. — Ей сега се връщам.
И преди Самър да разбере какво има предвид, Дърк отвори външния люк, излезе от подводницата и остави сестра си сам-сама заклещена в мрака.
46.
Самър никога не бе изпитвала подобен ужас. Уловена в капан на дъното на океана, оставена съвсем сама, заобиколена от непрогледен мрак… Сърцето й заби ускорено. Веднага след като вътрешността на подводницата се бе напълнила с вода, Дърк бе отворил люка и бе изплувал навън с водонепроницаемото фенерче. Тя започна да трепери неконтролируемо, както от страх, така и от студената вода, от която изтръпнаха пръстите и ушите й.
Най-лошото обаче бе гробовната тишина. Свита на преобърнатата напред седалка, Самър можеше да чуе туптенето на собственото си сърце, както и спорадичното вдишване и изпускане на мехурчета през мундщука. В съзнанието й един след друг възкръснаха всичките й страхове, дори онези, които смяташе за отдавна погребани. Не забрави обаче най-важната си задача — да диша. Консумацията на въздух на подобна дълбочина бе много по-голяма, отколкото близо под повърхността. Бутилката можеше да й осигури въздух само за няколко минути. Ами ако не бе напълнена докрай? Нечий сатанински глас прошепна в съзнанието й, че следващата й глътка въздух може да се окаже последна.
11
През 2003 г. Арън Ралстън е заклещен от скала в един от каньоните в югоизточната част на Юта. След като оцелява притиснат по този начин пет денонощия и осем часа, той сам ампутира дясната си ръка с многофункционален инструмент тип „мултитул“, а впоследствие изкачва в това състояние почти отвесна 20-метрова скала. Историята му е пресъздадена във филма на режисьора Дани Бойл „127 часа“, отличен през 2011 г. с 6 номинации за наградите „Оскар“. — Б.пр.