Фюри потърка гърдите си, оставил часовете да се нижат с тяхната си скорост и вятърът да вее със своята си мощ. Луната се издигна до върха на небето и започна да се спуска. Някой в къщата пусна оперна музика. Друг, слава богу, я смени с хип-хоп. Чу се течаща вода от душ. После шумът потъна в грохота на прахосмукачката. Отново.
Живот. В цялото му всекидневно величие.
И нямаше как да се възползваш от него, ако седиш неподвижно в сянката, все едно дали в прекия, или преносния смисъл, защото тогава се оказваш в капана на наркоманския мрак.
Фюри докосна протезата си. Беше изкарал дотук само с половин крак. А да живее до края на живота си без близнака и братята си… и с това щеше да се справи. Имаше много, за което да е благодарен, до голяма степен то щеше да го компенсира.
Нямаше винаги да се чувства тъй празен.
Някой в къщата отново пусна опера.
О, по дяволите. Този път — Пучини.
„Che Gelida Manina“.
От целия богат избор, който имаха, как можаха да се спрат тъкмо на арията, която гарантирано щеше да го накара да се чувства още по-зле? Господи, не беше слушал „Бохеми“, откакто… от цяла вечност. И звуците на тази тъй обичана мелодия така притиснаха гърдите му, че не можеше да диша.
Фюри се вкопчи в облегалките на креслото и понечи да стане. Просто не можеше да слуша тенора. Разкошният, богат глас му напомняше толкова много за…
От гората се появи Зейдист. Пееше.
Той пееше. Този тенор звучеше в ушите на Фюри, не компактдиск от къщата.
Гласът на Зи се извисяваше и утихваше, следвайки арията, докато той крачеше напред през тревата и с всяка идеално резонираща фраза се приближаваше все повече. Вятърът се превърна в негов оркестър и отвяваше неземните звуци от устата му над поляната и дърветата, над планината, та чак до рая, където единствено би могъл да се роди такъв талант.
Фюри се изправи и сякаш гласът на близнака му, а не собствените му крака го бяха вдигнали от креслото. Това беше благодарността, останала неизречена. Така изразяваше признателност за спасяването си и уважение към изживяния дотук живот. Беше ликуващият химн на горд баща, комуто липсваха думи да изрази своите чувства пред брат си и можеше да се изкаже единствено чрез музиката.
— О, по дяволите… Зи — прошепна Фюри сред целия този разкош.
Когато солото стигна зенита си и наситеният с емоции тенор прозвуча с цялата си мощ, от мрака изплуваха силуети и придобиха очертанията на всички членове на Братството. Рот. Рейдж. Бъч. Вишъс. До един бяха облечени в бели церемониални роби в чест на двайсет и четвъртия час от раждането на Нала.
Зейдист изпя последната изящна нота на арията, изправен точно пред Фюри.
Когато финалната фраза „Vi piaccia dir“24 отлетя в безкрайността, Зи вдигна ръка.
На вятъра се развя огромна панделка от сатен в зелено и златно.
Кормия се приближи точно в нужния момент. Ръката й, обгърнала кръста на Фюри, бе единственото, което го задържа прав.
Зейдист произнесе на Древния език:
— Ще почетете ли двамата раждането на дъщеря ми с цветовете на рода си и с обичта в сърцата си?
Зи се поклони дълбоко и подаде панделката.
Фюри пое развяващите се ленти от сатен и продума с дрезгав глас:
— За нас е чест да почетем с цветовете си раждането на твоята дъщеря.
Зи се изправи и беше трудно да се каже кой пристъпи пръв към другия.
Най-вероятно и двамата го направиха едновременно.
Никой не каза нищо, докато трая прегръдката им. Понякога думите бяха недостатъчни, чашките на буквите и черпаците на граматиката не можеха да поберат сърдечните чувства.
Братството заръкопляска.
Фюри хвана ръката на Кормия и я придърпа към себе си.
После се обърна към близнака си:
— Кажи ми, има ли тя жълти очи?
Зи се усмихна и кимна.
— Да, има. Бела казва, че прилича на мен… което значи, че прилича на теб. Ела да видиш дъщеричката ми, братко. Върни се, за да се запознаеш с племенницата си. Край люлката й има огромна празнина и искаме вие двамата да я запълните.
Фюри придърпа Кормия към себе си и остави ръката й да помилва гърдите му. Пое дълбоко дъх и обърна поглед към Зи.
— Това е любимата ми опера и любимата ми ария.
— Знам. — Зи се усмихна на Кормия и цитира началото: — „Колко е студена твоята ръчица, ще позволиш ли да я стопля?“ Сега и ти имаш ръчица, която да топлиш в своята.