„… Госейн, преди повече от петстотин години… аз отгледах не-А… на която някой друг бе сложил началото. Търсех място за установяване и нещо, по-надеждно от обикновена връзка. Стори ми се, че именно не-аристотелецът е това нещо… Нашата тайна за безсмъртието не можеше, разбира се, да бъде предадена на неинтегрирания, който, подобно на Торсън, я възприема като средство за върховна власт…“
Неяснотата се появи отново и през следващите минути стана очевидно, че клетките губят личностното си единство. Оставаха безконтролни мембрани, смутени групи, множества от неврони — те крепяха своите отделни картини неустойчиво върху фона на приближаващата се гибел. Накрая той долови сетната отчетлива мисъл:
„… Аз открих галактическата база и посетих вселената… Върнах се и надзиравах построяването на Игралната Машина: отначало само компютър би могъл да управлява живеещите на Земята недисциплинирани орди. И тъкмо аз избрах Венера като планета, където хората от не-А да бъдат свободни. Тогава въпреки моята загуба на памет… моето нараняване… пак бях в състояние да отглеждам разни тела освен онези на собственото ми поколе… поколе…“
Това бе всичко, което успя да получи. Миговете течаха тревожно, без да разбулват случайните неясноти. Най-после Госейн се изправи на крака. Чувстваше изгарящото вълнение на човек, триумфирал над самата смърт. Беше обаче твърде лошо, че тъй важната информация за телесното удвояване не изплува. С изключение на нея и на още нещичко той бе удовлетворен. Установи, че е позволил да му се изплъзне основно значение. Но сега то мина на преден план със своите заключения: „… Връзката между твоята група и моята беше нарушена…“
Странно как през тези драматични минути не го разбра истински. Идеята за връзка бе толкова далечна в съзнанието му, а пък по-раншното отхвърляне на сакатия „X“ — така пълно. И все пак приемствеността трябваше да се отнася единствено до… паметта. Освен това кой друг би могъл да бъде той?
Мъжът трескаво отиде да потърси крем за бръснене. Намери шарена туба в умивалнята в дъното на коридора. С треперещи пръсти натърка брадата на неподвижния мъртвец.
Космите паднаха лесно върху пешкира. Джилбърт Госейн коленичи там, взирайки се в голото лице, което бе по-старо, отколкото мислеше — седемдесет и пет, а току-виж и осемдесетгодишно. То не можеше да бъде сбъркано с ничие друго и само по себе си отговаряше на много въпроси. Тук, отвъд всякакъв спор, дойде видимият реалистичен край на търсенията му.
Лицето беше неговото собствено.
Александър Карапанчев
Последният великан от „Златния век“
Алфред Елтън ван Вогт е роден в…
Поради липса на друго начало бих могъл да започна и с това неувяхващо клише. Но предпочитам да го спастря за по-късно, а сега да разгърна една страничка от моята младост, огряна от автора на тази прочута книга. Беше зрялата мъглива есен на 1969 година — току-що бе основан клубът „Златното перо“ към списанието-легенда „Космос“. Бяхме се събрали шепа пишещи фантастика юноши и девойки, отсяни с конкурс. И ето че веднъж д-р Светослав Славчев, „моторът“ на редакцията, съобщи: „Ако има желаещи, нека идват тук след работно време и да ползват нашата библиотека…“ Съблазнително предложение!
Спомням си, че откликнах с трепет. В кабинета на доктора, някак тайнствено полуосветени от настолна лампа, проблясваха високи шкафове. Зад стъклените им вратички пъстрееха енциклопедии, речници-тухли, всякакви списания на разни азбуки. Замаян от тия съкровища, аз се повъртях и изтеглих три-четири броя от алманаха „Искатель“ (приложение на знаменития „Вокруг света“). Да, такава беше епохата: руският език бе големият ни прозорец към западната литература на въображението, издавана у нас скъпернически, през идеологична цедка. Дадоха ми книжките за вкъщи и първият разказ от тях, който буквално глътнах, се наричаше „Чудовището“.
Тъй открих за себе си чародея Ван Вогт.
Всъщност чудовището се оказа прекрасен, почти всемогъщ човек, надвил със своя ум жестока свръхцивилизация. Бях поразен от изобретателния сюжет и сладкодумието на писателя, от космическия му размах и така загадъчната атмосфера. Не, бях направо наелектризиран — исках тази творба да стигне до повече хора. Прехвърлих я на моя приятел Валери Голев (днес доцент по астрономия), той също се въодушеви. Тогава двамата седнахме, пък преведохме разказа. След време христоматийното произведение излезе във вестник „Орбита“16 и бе първият текст от Алфред ван Вогт, появил се в България.