— Това ми прилича на център за управление — обади се Фрост. — Поне един от тях. Проследих множество силови линии, които се събират тук, но няма как да се уверя без някои от уредите ми, а те останаха в „Тъмен вятър“.
— Определила ли си основния енергиен източник?
Фрост ядосано тръсна глава.
— Че аз даже не мога да намеря хиперпространствения двигател! Според нормите на всякаква логика това нещо дори не може да излети, камо ли да извършва междузвездни скокове.
Гарвана кимна, очите му бяха неразгадаеми и вглъбени.
— Вероятно ще успея да ти покажа двигателя.
Сякаш повял от нищото бриз надигна наметалото му и кожата на Фрост настръхна от странното блещукане по машините наоколо. Въздухът се сгъсти от недоловимо налягане, от усещането за нещо неизбежно и отприщено. В стената до нея се отвори люк и отново се прибра като метална челюст. Съоръженията почти неуловимо променяха формата си, стори й се, че някъде в далечината се чу изпълнен с мъка и гняв вой, сякаш разпадащият се кораб бе принудително върнат към ужасно подобие на живот. Гарвана се усмихваше твърде неприятно, тъмните му очи се взираха в нещо, достъпно само за тях. Ръката на Фрост неволно се плъзна към дръжката на оръжието в кобура. В този момент престъпникът й се струваше чужд и опасен като кораба, който изследваха. Гръмко бръмчене затресе пода, зъбите на двамата затракаха и главите им се разтърсиха. После подът в средата на помещението се разтвори, голяма кула от стомана и диаманти се издигна с такъв непоносим блясък, че мъжът и жената извърнаха глави настрана. Воят в тунелите затихна и внезапна тишина изпълни теснотията около тях. Чудатите машини отново замряха неподвижно. Гарвана и Фрост бавно се обърнаха към кулата, заслонили очи с ръце.
— Не знаех, че си и полтър5 — обади се Изследователката.
— Предполагах, че е записано в досието ми.
— Досието ти е в „Ограничен достъп“.
— Би трябвало — съгласи се Гарвана.
Докато очите им се приспособяваха към острия блясък, те се вглеждаха по-внимателно в конструкцията пред тях. Кулата представляваше сложна и неразбираема метална решетка около ярко греещ кристален грозд. Тази структура подсказваше смисъл и предназначение, нямащи нищо общо с човешките.
— Какво е това? — Въпреки желанието си Фрост издаде своето изумление.
По лицето на Гарвана бавно плъзна усмивка.
— Ако съдим по остатъчните силови потоци, това е хипердвигателят на кораба. Макар и напълно да се различава от нашите. Империята използва кристалните технологии в компютрите си. Явно тези пришълци са им намерили и друго приложение.
ШЕСТА ГЛАВА
В ТРИНАДЕСЕТА БАЗА
Диана седеше прегърбена на креслото си в катера и се чудеше защо продължава да се чувства застрашена. Нещо я налетя изведнъж, докато се връщаха през металната гора към площадките за кацане. Не можеше да назове никаква определена причина, но есперката внезапно изпита непоколебима увереност, че я следи нещо грамадно, страховито и опасно. Стомахът й се сви, усети влага по лицето си. Успя да сдържи напиращия в гърлото й вик, но предчувствието за близка заплаха не я напусна, макар да не виждаше и чуваше каквото и да било, потвърждаващо опасенията. Нищо не помръдваше в мъглата между дърветата, единствените звуци бяха тихите гласове и стъпки на хората до нея. Диана разгърна своя есп, сканираше местността за нещо близко или прокрадващо се към групата. Нямаше промени. Дърветата пламтяха в съзнанието й като възклицателни знаци от светлина, но не забелязваше дори следа от друг живот в гората. Тя разпростря психическото си усилие надалеч, докато стигна Тринадесета база, и тогава видя нещото, отвърнало на погледа й.
Беше огромно и мрачно, запълнило цялата база, впиваше в нея гладните си очи. Сякаш някъде в безкрая дочу човешки гласове — писъци на страдание и ужас. Долавяше като кървавочервена пелена заплахата, близката смъртна опасност, но после всичко изчезна отведнъж, сякаш беше само плод на въображението й. Съсредоточи своя есп само върху базата, но там вече нямаше нищо. Ако въобще е имало.
Не каза на другите на какво се натъкна. Не разполагаше с доказателства, а и се случи за толкова кратко време, че не беше сигурна дали сама си вярва. Всичко тънеше в горещата мараня на трескав кошмар и дори самата неяснота на преживяването усилваше още повече ужаса й. Затова си премълча и щом влезе в катера, се сви в креслото като куче в колибка, опитваше се да не мисли за случката. Но така сякаш стана още по-зле и тя поиска от ИИ да й предава панорама на околността през комуникационната присадка. Стоманените стени като че изведнъж станаха напълно прозрачни — компютърът й предаваше симулация в реално време на сигналите от своите сензори. Навън се виждаха само площадките за кацане, дърветата, виещата се мъгла, двамата щурмоваци на пост и Тринадесета база, притаила се зад своя непробиваем силов екран. Би трябвало да се чувства спокойна и сигурна в катера с цялото му въоръжение, но само по-остро усещаше колко е видима и уязвима. Той беше единственият кораб на космодрума, струваше й се твърде лесна мишена, дребен и беззащитен сред огромното поле и заобикалящата го отвсякъде безкрайна гора. Тя внимателно оглеждаше всички посоки, не можеше да укроти опасенията си, но и не желаеше отново да разгръща своя есп от страх, че ще привлече вниманието на онези дебнещи очи.