— Не си спомням. Имаше толкова много букети… Гардеробиерката събираше поздравителните картички. Може би е запомнила от кого са червените рози. Един общ работник също внасяше букетите. Половин час преди вдигането на завесата в помещението цареше истински хаос. — Принудих се да прогоня посетителите, за да се преоблека.
— Връщали сте се в гримьорната след първата сцена и по време на пиесата.
— Точно така. — Актрисата, която видимо се беше успокоила, се отдръпна от Рурк. — Пет пъти смених костюмите си, но гардеробиерката винаги беше с мен.
Ив извади бележника си:
— Как се казва тази жена?
— Триша. Триша Бийтс. Тя ще потвърди, че не съм скрила ножа. Попитайте я!
— Непременно. Моята помощничка ще ви придружи до дома ви.
— Свободна ли съм?
— Можете да се приберете вкъщи, но трябва да бъдете на наше разположение. Пийбоди, изключи записващото устройство и придружи госпожица Мансфийлд до жилището й.
Арина взе палтото си от канапето и го подаде на Рурк с жест, който предизвика завистта на Ив. Тази жена бе толкова самоуверена, очевидно бе свикнала да бъде обект на внимание от представителите на силния пол.
— Искам да заловите виновника, лейтенант Далас. Това е най-съкровеното ми желание. Но дори когато злодеят, подменил ножовете, бъде наказан, до края на живота ще ме терзае мисълта, че аз съм причинила смъртта на един човек. — Тя се обърна и нежно стисна ръката на Рурк. — Благодаря ти, скъпи. Нямаше да се справя без помощта ти.
— Успокой се, Арина. Гледай да си починеш.
— Де да можех! — Тя наведе глава и излезе, а Пийбоди побърза да я последва.
Ив намръщено прибра пликчето с ножа в чантата с приборите, необходими за оглед на местопрестъплението и кисело отбеляза:
— Госпожа примадоната май съжалява, задето не е спала с теб и ще направи всичко възможно да поправи грешката си.
— Така ли мислиш?
Ироничният му тон я накара да се наежи:
— А ти си готов да паднеш в краката й.
— Мъжете са свине, както е казала Сади Томпсън, героинята на Съмърсет Моъм. — Той пристъпи към нея и нежно докосна страната й. — Ревнуваш ли, скъпа Ив?
— Ако те ревнувам от всяка жена, с която си правил секс, както и от онези, които мечтаят да се чукат с теб, трябва да прекарам целия си живот в душевни терзания. — Рурк понечи да я хване за рамото, но тя отблъсна ръката му: — Забранявам да ме докосваш!
— Няма да се получи, миличка. — За да докаже думите си, той я притисна към себе си. Усмихваше се, но от нежността, изписана на лицето му, краката й се подкосиха. Чувстваше се безпомощна пред опасния му чар. — Обичам те, Ив.
— Дрън-дрън!
Рурк се засмя, наведе се и игриво захапа долната й устна, сетне промълви:
— Романтичното ми глупаче…
— Знаеш ли кое е най-лошото в теб, приятел?
— Предоставям на теб да ми разясниш.
— Ти си само един оргазъм на два крака, жив оргазъм! — Изпита удоволствие, като видя как очите му се разшириха от изненада.
— Май не е много ласкателно — промълви той.
— Нямах намерение да ти правя комплимент. — Много рядко й се случваше да проникне през непроницаемата му броня и да го засегне, ето защо удоволствието беше двойно по-голямо. — Ще разпитам гардеробиерката на Мансфийлд, после си отиваме у дома. Ще използвам компютъра в лимузината, за да събера допълнителна информация.
Той взе палтото й. Изражението му подсказваше, че си е възвърнал самообладанието.
— Едва ли ще имаш време за справки, защото ще бъдеш прекалено заета.
— С какво?
Рурк й помогна да облече палтото си. Тя забели очи и пъхна ръце в ръкавите — мразеше изисканите му маниери, които я караха да се чувства грубовата и недодялана. Съпругът й се наведе и й прошепна нещо, което я накара да подскочи от изненада:
— Невъзможно е да го направим на задната седалка!
— Искаш ли да се обзаложим?
— Залагам двайсетачка.
Рурк я хвана под ръка и я поведе към изхода:
— Приемам.
Разбира се, Ив загуби облога, но преживяването си струваше двайсетачката.
Е, извършено е и то добре и бързо. Осмелявам се да цитирам редове от любимата ми пиеса, защото убих… А може би също като Кристин Воул в нашата пиеса съм само екзекутор.
Опасно е да записвам размислите си. Ала те така са обсебили съзнанието ми, че се питам как е възможно да не ги прозрат хората, които ме заобикалят. Може би като ги изразявам на глас, когато няма кой да ме чуе, ще ги потисна. Трябва да бъдат заглушени, да бъдат погребани! Положението е опасно. Налага се да се овладея, да възвърна самообладанието си.