— Забелязал съм — подхвърли Юнкер.
Къщата на Карстен Петерсен се намираше в покрайнините на селце от десетина-петнайсет къщи около малко езеро. В топъл летен ден пейзажът предразполагаше да бъде наречен идиличен. Сега обаче селцето изглеждаше запустяло, сиво и негостоприемно, сякаш обърнало гръб на евентуални посетители. Като излязло изпод четката на Хамерсхьой23, помисли си Юнкер. Или поне му се струваше, че великият художник би нарисувал нещо подобно, ако на платната си бе пресъздавал не интериор, а пейзажи на малки селца.
Къщата на Петерсен представляваше ниска бяла конструкция от камък и дърво с прозорци със сини черчевета и сламен покрив. Юнкер паркира пред външната врата, слезе и се огледа. Не се мяркаше жива душа.
Почука и долови движение в къщата. Вратата се открехна и през пролуката надникна мъж.
— Да?
— Карстер Петерсен?
— Да.
— Добър ден. Казвам се Мартин Юнкерсен и идвам от полицията. Разследвам убийството на Бент Ларсен и съпругата му Анете. Познавате ги, нали?
— Да.
— Искам да ви задам няколко въпроса. Може ли да вляза?
Мъжът се взираше безмълвно в Юнкер. Отвори вратата и отстъпи встрани.
— Благодаря — кимна Юнкер.
Карстен Петерсен тръгна напред. Въведе Юнкер в хол.
Следователят вървеше приведен, за да не си удари главата в ниско разположените тавански греди. Мъжът посочи диван, Юнкер седна. В помещението цареше същата спартанска обстановка като в дома на Анете и Бент Ларсен. На стената срещу дивана висяха два рамкирани плаката. На единия — Дюббьол Мьоле, на другия, доста поовехтял — червен експрес. Върху чамов скрин стоеше статуетка на Холгер Датчанина — легендарния основател на датската държава и неин закрилник. И с това се изчерпваше цялото обзавеждане. Никакви книги, никакви стайни растения, никакви свещници. Само празни повърхности, под, покрит с печени плочки от глина и варовик, и бели стени. Монашеска килия.
Карстен Петерсен изглеждаше към четирийсет и пет годишен — поне по преценка на Юнкер. Висок около 180 сантиметра, слаб, жилав, с изпито, бледо лице и крив нос, навярно чупен повече от веднъж. Дългата му пооредяла рижаворуса коса беше сресана назад и събрана в конска опашка. Една от най-големите загадки в битието, помисли си Юнкер: какво кара оплешивяващи мъже на средна възраст да изберат от всички възможни прически на света именно конската опашка? Закъснял, истеричен протест срещу установеното статукво? Последен отчаян опит да задържат отдавна отминалата младост? Накратко, страх от смъртта? А е възможно и просто да смятат, че така изглеждат добре — разсъди Юнкер.
Карстен Петерсен се настани в един фотьойл от отсрещната страна на ниска бяла масичка. Облегна се назад, скръсти ръце и погледна Юнкер. Хлътналите му сиви очи излъчваха тотално безразличие, да не кажем презрение към натрапилия се събеседник. Юнкер, като всеки полицай свикнал да разговаря с хора, които нямат високо мнение за силите на реда, се усмихна невъзмутимо на враждебния домакин и извади бележник и химикалка.
— Откога познавате семейство Ларсен?
— Познавах предимно Бент. Работехме заедно в кланицата.
— А, колеги, значи. Поддържахте ли приятелски отношения извън работното място?
— Да.
— Освен това сте били и съпартийци, нали? В Датската народна партия?
— Да.
— Преди да ви изхвърлят.
— Да.
— Защо ви изключиха?
— Питайте партията — сви рамене Карстен Петерсен.
— Чух, че причината била прекалено екстремистките ви дори за ДНП позиции относно бежанците и мигрантите.
— И откъде го чухте?
— Добре знаете, че няма как да ви отговоря.
— Е, в такъв случай е безсмислено да коментирам слухове от неизвестен източник.
— Разполагам със сведения, че след изключването ви от партията Бент Ларсен се е присъединил към организацията Северно движение за съпротива. Вие знаете ли нещо по въпроса?
— Вярно е.
— Те са кажи-речи неонацисти, нали?
— Щом казвате…
— Самите те се самоопределят така.
— Е, значи сигурно е вярно.
— А вие? Членувате ли в Движението?
— Аз? Не.
— Слуховете ви приписват отношения с организацията. Всъщност доста близки отношения.
— Заедно с Бент ходих няколко пъти на техни сбирки в Швеция. Нищо повече.
— И защо?
— Не ви засяга.
— Така е. — Юнкер се усмихна и се изправи.
23
Вилхелм Хамерсхьой (1864-1916) — прочут датски художник. Платната му, визуално аскетични и издържани в приглушени тонове в сиво-кафявата гама, изобразяват оскъдно обзаведени жилищни помещения със самотна, статична, замислена човешка фигура, често гърбом към зрителя, и навяват усещане за потиснатост, меланхолия, празнота, отчуждение. Основен мотив в творбите му е самовглъбеният, самотен човек. — Бел.прев.