Отиде до скрина. Взе статуетката на Холгер Датчанина с размери колкото футболна топка.
— Уха, доста е тежичка. От какво е изработена?
Карстен Петерсен мълчеше.
— Прилича ми на бронз. — Юнкер върна статуетката на мястото й. — Защо точно Холгер Датчанина?
— Вие как мислите?
Юнкер се върна до дивана и седна.
— Да помислим… врагове ни заплашват и отвън, и отвътре. И доблестният стар воин се възправя и се опълчва срещу тях, за да спаси отечеството. Холгер Датчанина е своеобразен символ, че някой трябва да тръгне на борба, така ли?
Карстер Петерсен го гледаше. Издуха въздух през ноздрите си.
— Чудесно. Да ви интересува друго?
— О, да, още не съм приключил. Знаете ли дали Бент и Анете Ларсен са имали врагове?
— Когато се бориш за родината, неминуемо се сдобиваш с врагове.
— Какви врагове?
— О, не се правете на по-глупав, отколкото сте. Левите. Културните радикали24. Каналджийската мафия. Ислямистите. Цялата система. Властимащите. — Погледна Юнкер в очите. — В това число и полицията — добави.
— Възгледите на Ларсенови безспорно са предполагали конфликт с доста хора. Но сещате ли се за някой конкретен? Да знаете някой да ги е заплашвал?
— Не — поклати глава Карстен Петерсен.
— И нямате представа кой би могъл да ги убие?
— Никаква.
— С Бент Ларсен продължихте ли да поддържате приятелски отношения до последно?
Петерсен сви рамене.
— Виждахме се от време на време.
— Кажете ми, с какво се занимавате всъщност? Как си вадите хляба?
— Не е ваша работа.
— Лесно мога да разбера и сам.
— Ами действайте. Успех.
— Е, добре. — Юнкер записа нещо в бележника си. — Това е всичко.
Стана, излезе в антрето и си облече палтото.
— Между другото, какво е вашето мнение за бежанския център?
— Същото като на най-малко 90 процента от жителите на Сенсте и околностите.
— А именно…?
— Този център изобщо не трябваше да бъде създаван.
— И разбирате подбудите на човека, хвърлил коктейл „Молотов“ през прозореца на стая в Центъра?
— Не съм казал такова нещо — поклати глава Карстен Петерсен. — По този въпрос нямам мнение.
„Тия ги разправяй на старата ми шапка“ — помисли си Юнкер.
— Впрочем тази сутрин почина единият от тримата пострадали при инцидента.
— Ами жалко. За него.
— Къде бяхте вечерта на 29-и декември?
— Тук. В леглото си.
— Някой може ли да го потвърди?
— И кой да е този някой, като живея сам?
— Например, ваши приятели или роднини, гостували ви на въпросната дата.
— Тогава вкъщи не е идвал никой.
— Добре. Благодаря за отделеното време. Най-вероятно ще дойда пак. — Юнкер му протегна десница.
Карстен Петерсен остана с ръце, напъхани в джобовете.
Трийсет и първа глава
— Иска да се срещнем.
Сине се беше задъхала леко, след като изкачи стълбите през две стъпала.
— Кой? — надникна над ръба на очилата си Ерик Мерлин.
— Той. Тъй представилият се с псевдоним Йенс Йенсен. Току-що му изпратих имейл и той ми отговори. Съгласен е да се срещнем и да ми разкаже още. Но държи да е на място и по начин, който да не разкрие пред мен истинската му самоличност. При никакви обстоятелства не желае да бъде идентифициран. И отказва да ми съобщи повече подробности по имейл.
— Как си го представя?
— Предлага да се срещнем в подземния паркинг под площад „Израел“.
— Подземен паркинг? Ха.
— Какво му е смешното? — Сине изгледа началника си с леко раздразнение.
— Всъщност няма нищо смешно. Очевидно си имаме работа с човек със самочувствие. И с познания за разобличителите на мащабни нередности, записали имената си в световната история.
— Какво имаш предвид? Защо просто не…
— Уотъргейт. Дълбокото гърло.
— Да? И?
— Нали знаеш кой е Дълбокото гърло?
— Да, Мерлин, представи си, знам кой е Дълбокото гърло.
Всъщност Сине си спомняше съвсем смътно подробностите около тайния информатор в аферата Уотъргейт и каква роля бе изиграл в прочутия скандал. Но не възнамеряваше да признава невежеството си пред Мерлин.
— Какво общо има Дълбокото гърло с нашия случай?
— Самият той — нищо. Но Боб Удуърд, единият от двамата журналисти в „Уошингтън Поуст“, автори на статии за скандала, довел до оставката на Никсън… та този журналист се е срещал с Дълбокото гърло в подземен паркинг в „Арлингтън“, предградие на…
— Дали просто да не си уговоря среща с него възможно по-скоро? — прекъсна Сине лекцията по история.
24
Културният радикализъм е социално движение, зародило се в периода между двете световни войни в Дания и впоследствие получило разпространение в Швеция и Норвегия. Привържениците му критикуват религията, неовикторианския сексуален морал, авторитарното възпитание и унаследените закостенели обществени норми; изповядват ценностите на антимилитаризма, свободомислието, социалното равенство и откритостта към културни влияния, различни от традиционните западни импулси. Днес названието често се използва като събирателно понятие и обиден епитет за хората с леви убеждения. — Бел.прев.