— Да, знам. Не можеш ли да разбереш, че се тревожа? Твоята работа ме изтощава… в редица отношения.
Тя се подразни, но пребори порива да си издърпа ръката. В момента нямаше нерви за подобен спор. Но не би понесла да се разделят скарани. Затова се опита да отложи разговора:
— Не сега, Нилс. Ще го обсъдим, като се върна. Обещавам. Но сега е време да вървя.
Той пусна ръката й. Пак тази крива усмивка…
— Добре. Значи, решено. Като се върнеш. — Той се изправи. — Преди да тръгнеш, вземи си довиждане с децата.
Тя стисна зъби. Все едно без неговото напомняне тя нямаше да…
— Разбира се.
Влезе в спалнята, извади от гардероба куфар, нахвърли вътре два чифта бикини, сутиен, термобельо, подарена блуза, две тениски и два чифта подплатени панталони. После отиде в банята, събра тоалетните си принадлежности в несесер и ги пъхна в куфара.
Стаите на децата бяха затворени. Почука на вратата на Ласе и отвори. Той седеше пред компютъра със слушалки и играеше „Counter Strike“. Трябва да затегнем правилата за стоенето пред екрана, помисли си тя. Като се върна…
Леко докосна сина си по рамото. Момчето се сепна.
— Здрасти, мамо — поздрави я то и продължи да играе.
— Спри за малко — погали го тя по главата. Ласе кимна и свали слушалките.
— Миличък, налага се да замина за кратко в командировка и тази нощ ще спя на друго място. А може би и утре.
— Да не е свързано с бомбата, дето избухна преди Коледа?
— Да. Май сме на път да заловим виновниците.
— Супер. — Ласе понечи пак да си сложи слушалките, но майка му го спря.
— Само секунда. Не стой до късно тази вечер. Утре сте на училище, нали?
— Да. Сега може ли да си продължа играта?
Сине кимна, наведе се и го целуна по челото. После влезе да каже чао и на дъщеря си. Завари я да чете на айпада си в леглото.
Не изглежда да умират от безпокойство за мен, помисли си Сине. Меко казано. Може би прикриваха тревогата си, за да не я разстройват. Но нещо не й се вярваше. И все пак, какво всъщност знаят родителите за онова, което е в главите на децата им? Сине влезе в кухнята.
— Чао, скъпи — каза на Нилс.
Той се приближи и я прегърна.
— И да се пазиш, чу ли. Остави други да се правят на герои…
Наистина ли си мислиш, че съм се захванала с това, за да се правя на герой, помисли си тя.
— Ще внимавам — обеща на глас, притисна го в обятията си и го целуна по устните.
Качи се в колата. Поседя десетина секунди, загледана в къщата и в двата светещи прозореца на детските стаи. После запали и подкара по улицата.
Трийсет и шеста глава
Тревожност, каквато не бе изпитвал от години, измести облекчението от успешно разплетената логическа взаимовръзка между събитията от последните дни. За десети път погледна стенния часовник. Стрелките пъплеха едва-едва. Шест часът и седем минути. Другите ще пристигнат най-рано след два часа. А най-вероятно по-късно. При това време.
Седна зад бюрото и с върховете на пръстите си започна да масажира слепоочията си с кръгообразни движения. Опита да си събере мислите. Търсеше систематичен подход, с помощта на който да локализират двама души в периметър с едва ли не безброй възможности да се скриеш. Напразно. Да обикалят от врата на врата? Не става, щеше да отнеме твърде много време. Дори навън да не вилнееше снежна буря.
В тази обезсърчителна ситуация Юнкер съзираше лъч надежда единствено в демонстрираното досега поведение на двамата бегълци: вероятността да се спотайват, чакайки някой да ги намери, беше малка. Действеният им подход, целият им modus operandi27 навеждаше на предположението, че ще преминат в офанзива. Ще се опитат да ударят отново. Навярно изобщо не се налагаше да ги издирват.
Да, нападението на площад „Нютор“ не беше самоубийствена атака, но това не означаваше, че терористите се страхуват да умрат. От последните анализи на „Вътрешна сигурност“ Юнкер бе запознат с настоящата стратегия на ИД за покушения извън пределите на Сирия. Терористите целяха главно да отнемат живота на възможно повече хора — ако сред тях има полицаи, още по-добре — и после самите те да бъдат убити от полицията. Разглеждаха това като оптимален сценарий за протичането на една терористична акция. Най-достойният начин да умреш. Пряк път да получиш място край трапезата на Пророка в Рая, където ще те обслужват 72 девици и ще имаш достъп до другите облаги съгласно терористичното тълкувание на наградите, полагащи се според Корана на загиналите мъченици.
„Симон Спрангструп умира от желание да изложи на всеобщ показ слабите ни места“ — помисли си Юнкер. А може би най-вече да изобличи неговата, Юнкеровата, слабост и слабостта на Сине. Да не би малкият камък върху каменната ограда пред къщата на баща му да беше своеобразно предупреждение от Спрангструп, че държат Юнкер под око? Че е пътник към гроба?