Влакът намали. Кристофер си погледна телефона. Закъсняха само с две-три минути. Надигна се, смъкна раницата си от рафта за багаж. Младата му спътница вдигна поглед, докато той мина покрай нея на излизане от купето.
— Всичко хубаво през Новата година — пожела й Кристофер.
— И на теб — отвърна тя и пак го дари с усмивка.
Той отвори вратата на влака и слезе на перона. Снегът мигом забръска в лицето му. Вятърът се бе усилил, снегът се сипеше по-нагъсто. Кристофер вдигна качулката на шубата си и я пристегна. Непокрити останаха само носът и очите му. Снегът се трупаше по пухкавия ръб на качулката, топеше се и капките се ронеха върху носа му.
До квартирата му в Сенсте имаше около километър. Кристофер газеше енергично през снега, образувал вече десетсантиметрова покривка, а покрай стените на къщите и по наклонените автомобилни рампи се издигаха навети височки преспи. Поколеба се дали да не мине през участъка. Но всъщност защо? Нареждането беше да се яви едва утре сутринта, пък и нямаше какво да прави в участъка. След пожара в бежанския център щеше да се наложи пак да премислят евентуална връзка с изнасилването. По радиото чу, че един от заподозрените е починал от раните си.
Звукът от дишането му се усилваше заради приглушаващия ефект на качулката върху яростното фучене на бурята и скърцането на стъпките му в замръзналия сняг. Все едно се намираше в защитена клетка, изолирана от бушуването на природните стихии и от безумството на околния свят. Всъщност беше много приятно. По улицата успоредно на железопътната линия не се мяркаше жива душа, но прозорците на повечето къщи светеха.
Кристофер зави наляво и пое по пряката, където се намираше неговата квартира.
Нито звук. Не чу нищо. Усети само силен натиск в тила, точно над раницата. Стъписа се. Какво стана? Понечи да се обърне.
— Това, което усещаш в тила си, е пистолет. Да не си шавнал.
Гласът беше спокоен. Нисък. Натискът върху тила на Кристофер отслабна.
— Не мърдай — заповяда гласът. — Прави каквото ти казвам или ще те застрелям.
Кристофер стоеше с отпуснати покрай тялото ръце. Сърцето му блъскаше. Левият му крак се разтрепери. Той отпусна тежестта на десния. Но и това не помогна. Защото сега и десният затрепери.
— Кръгом и тръгни обратно. Завий наляво и продължи напред. След петдесет метра ще видиш микробус. Ще вървя на два метра зад теб. Ако срещнеш някого, не спирай. Спреш ли, опиташ ли се да заговориш минувач, ще те гръмна. Ясно?
Кристофер преглътна.
— Ясно? — Гласът не звучеше гневно, по-скоро нетърпеливо.
Кристофер кимна.
— Тръгвай.
Кристофер се завъртя кръгом. Опита се да зърне поне част от мъжа, който го бе заплашил, но онзи стоеше плътно зад гърба му. Заради вдигнатата качулка зрителното поле на Кристофер се бе стеснило и той виждаше само каквото се намира отпред. Засега непознатият представляваше само глас.
Кристофер тръгна. След първоначалния шок го попъпли страх. И безсилие. Халюцинира ли? Да не би да си въобразява? Ако се обърне, дали зад него ще има човек? Натискът в тила обаче е реален. Ето го и микробуса. Той също беше реален. Явно известно време бе стоял паркиран там, защото Кристофер не забеляза следи от гуми по снега.
— Спри — изкомандва гласът отзад. — Отиди до задната врата. Като се отвори, се качваш. Ясно?
Кристофер кимна и тръгна да измине последните метри. На два метра от буса спря. Едната задна врата се отвори отвътре. Кристофер се поколеба…
— Хайде. Скачай вътре.
В микробуса цареше мрак. Кристофер вдигна крак, хвана се за неотворената предна врата, привдигна се и се качи. В товарния отсек не беше достатъчно високо да стои изправен. Опита се да се ориентира, но се оказа трудно — с вдигната качулка и силно приведен напред.
— Влез малко по-навътре — нареди гласът зад него.
Кристофер пристъпи крачка напред. Струваше му се, че от дясната му страна има човек. Не смееше обаче да протегне ръка и да провери дали е така.
— Седни.
Той се подчини.
— Свали си ръкавиците, хвърли ги на пода и изпъни ръце назад.
Кристофер отново изпълни заповедта. Оковаха китките му с белезници. Нещо се размърда. В помещението имаше още някой, чуваше се. Усети потупване по дясното рамо. Завъртя глава и се вгледа в две очи, светещи в мрака.
— Hello, soldier. Nice to see you again28 — каза съществото от тъмното.
28