— Не можете. В такъв случай ще се водя лице без гражданство, а законът казва…
— Законът… — изсумтя презрително Сине. — Имай предвид, че законите… бързо могат се променят. А в момента политиците се надпреварват с проектопредложения за затягане на законодателството. На твое място не бих лежала на тази кълка. А дори и да не изгубиш гражданството си… говорим за шест години зад решетките, Хамид. Това е много време. На колко стана синът ти? На пет? На шест? Като те пуснат, вече ще е почти тийнейджър. Ще пропуснеш голям период от детството му.
— Не разполагате с доказателства, че пистолетът е мой.
— Искаш да кажеш, освен обстоятелството, че го намерихме в жабката на твоята кола?
— И други са я използвали. Сто процента съм сигурен, че патлакът ще се окаже на някой от тях.
— О, да, и аз съм сто процента сигурна, че ще накараш някой от робите си да опере пешкира вместо теб. И ще се молиш хем да не открием по пистолета твои отпечатъци или ДНК, хем съдебните заседатели да ти повярват.
Сине се наведе напред и сниши глас:
— Или пък ще премислиш дали не си струва поне този път да разкажеш каквото знаеш. Бомбата за вас ли беше предназначена? Чул ли си нещо по въпроса? Все някой от вас знае нещо, при положение че мишена са били ваши хора.
Хамид Ибрахим продължаваше да седи облегнат назад, със скръстени ръце.
— Ти за какъв ме вземаш — за шибан доносник ли?
— Не. Наясно съм с тъпотиите ви: сами отмъщавате и прочее. Но знам и друго: окаже ли се, че става дума за гангстерска война и ти си отказал да ни съдействаш, ще погнем и вашите хора — и от „Мьолнерпаркен“, и от „Блогор“, и откъдето още се сетиш — независимо че вие сте потърпевшите от атентата. И — гарантирам ти — с бизнеса ви в Дания ще бъде свършено. Ще ви следим двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. Продадете ли и един мизерен джойнт, ще се озовете зад решетките.
Хамид Ибрахим вдигна ръка, наклони се към адвоката си и му прошепна нещо. Адвокатът вдигна рамене.
— Изключен е, нали? — Арестантът посочи диктофона.
Сине кимна. Той се наведе напред и облегна лакти върху масата.
— Това… не е гангстерска война, така да знаеш.
— Предполагаш или знаеш със сигурност?
— Знам. Това е… прекалено голямо за пилешките мозъци на „Бротас“. И посмъртно не биха измислили подобно нещо. Не им стига сивото вещество.
Сине го погледна в очите. През последните години беше разпитвала Хамид Ибрахим четири-пет пъти по различен повод. Опозна поведенческите му реакции. Понякога бяха съвсем прозрачни. Например, уверението „кълна се“ почти винаги означаваше, че лъже. А когато лъжеше, издържаше да те гледа в очите максимум пет секунди. Този път обаче не отмести погледа си. Накрая Сине погледна встрани.
— Добре. Какво друго искаш да ми кажеш? Да си забелязал нещо в твоя район? Да се навъртат съмнителни непознати? Или познати, които отдавна не са се мяркали?
Той се облегна назад, пак скръсти ръце и поклати глава.
— Не. Нищо подобно.
— Напълно ли си сигурен?
— Напълно. Кълна се.
Тя впери поглед в него. Той отмести очи, отпусна глава назад и се втренчи в точка от тавана. Първобитно създание, помисли си Сине. Прибра в чантата си диктофона и папката и се изправи.
— Кога ще изляза? — попита той.
— О, ще поостанеш известно време. В момента за теб е по-сигурно да си зад решетките, не мислиш ли? Навън е доста опасно. А ние добре ще те пазим.
Сине си взе палтото и се обърна към адвоката:
— Благодаря за срещата. Съвсем скоро ще говорим пак.
— Шибана кучка — изрече беззвучно Хамид Ибрахим.
Дванайсета глава
Както обикновено в квартал „Картофелрекерне“8 беше почти невъзможно да се намери свободно място за паркиране. В продължение на двайсет минути Юнкер маневрира на зигзаг между детски къщички за игра и пясъчници, щедро разпръснати по улиците, и най-накрая успя да смести волвото си между два автомобила „Тесла“ на шест преки от къщата си — негова и на Шарлоте.
Открай време изпитваше смесени чувства към района. Преди доста години съпругата му наследи къщата от родителите си. Юнкер трудно си представяше по-подходящо и по-спокойно място в Копенхаген за отглеждане на деца. Техните две израснаха тук сред материално обезпечени многодетни семейства. Тукашните обитатели бяха почитатели на градския начин на живот (стига събитията да са в съседни квартали, а не в техния, където мястото, съгласете се, е прекалено тясно за организиране на традиционния копенхагенски уличен музикален и танцов фестивал, за карнавали и тем подобни), а повечето бяха добросърдечни и състрадателни до степен, понякога направо да шокират жители от други квартали.
8
„Картофелрекерне“ (букв. „Картофените редове“) — централно разположен квартал в Копенхаген, наречен така, защото е построен върху полета, където преди са отглеждали картофи и 480-те еднотипни къщи (в този квартал няма жилищни блокове) са подредени в стройни редици. Първоначално построен за нуждите на работническата класа, но днес луксозните къщи там са сред най-скъпите и най-търсените в датската столица. — Бел.прев.