По изражението на Набиха Юнкер разбра, че тя не повярва на обяснението му. Озадачи се какво ли знае тя за него. Аферата му с Ребека Отцен се разчу из цялото Главно управление в Копенхаген. А щом всички там знаят за издънката му, значи и другите управления в града са в течение. Копенхагенската полиция е най-големият клюкарник на света. А Набиха идваше от управлението в квартал „Белахьой“. Юнкер забоде очи в масата.
— Е, положението е, каквото е. Така стоят нещата. Ще ми разкажете ли малко за себе си? Не знам почти нищо за вас. Ти откъде си, Набиха?
— От Копенхаген. Отраснах в „Мьолнерпаркен“.
— Имах предвид откъде е семейството ти.
— Родена съм в Дания. През целия си живот съм живяла в „Мьолнерпаркен“.
— А родителите ти какви са по произход?
— Палестинци.
— Откъде?
— От Палестина, разбира се.
— Имам предвид, къде са живели, преди да избягат в Дания?
— Значи, сигурен си, че са бежанци? — усмихна се криво Набиха.
Добре, бива си я, помисли си той и на свой ред също се усмихна. Малко сковано — и сам го усети. Просто не беше свикнал да се усмихва.
— Предположих. И така, откъде са дошли?
— От Ливан. Бейрут. Шатила. Там…
— Знам какво се е случило в Шатила.
— След масовото клане не посмели да останат там. Баща ми бил политически активист в НФОП9. И в края на осемдесет и втора избягали в Дания. По онова време майка ми била бременна с брат ми. Аз съм се родила няколко години след като се установили в Дания.
— Защо кандидатства за място в Сенсте?
— И аз като теб — исках разнообразие — сви рамене тя. „Всички си имаме тайни“ — прецени Юнкер.
— Пък и сметнах, че човек с моя произход би бил полезен в работата с хора от бежански лагер.
— Бежански център — поправи я Юнкер. — Или, ако трябва да сме съвсем точни, център за предоставяне на убежище.
— Все тая.
Голяма веселба се очертава, помисли си Юнкер и се обърна към Кристофер:
— А ти?
— Идвам от селце в околностите на Хернинг. Ти и сам се досети, че съм ютландец, нали?
Юнкер кимна.
— Израснал съм в селско стопанство. Свинеферма. След казармата постъпих в армията. Бях в Афганистан. През 2011-а.
— Тогава изгубихме много войници, нали? — замисли се Юнкер.
Кристофер кимна. Широката му усмивка посърна.
— Точно така.
Той заби поглед в огромните си ръце, отпуснати в скута.
— Имах двегодишен договор и, разбира се, го спазих. Но не го удължих.
— Защо не остана във въоръжените сили?
— Предпочитам да съм полезен, да виждам резултат от работата си. А в Афганистан… не съм никак сигурен доколко бяхме полезни там.
— Хммм — измърмори Юнкер. — И с какво се занимаваше, след като договорът ти изтече?
— Хващах се на работа където падне. Помагах на родителите ми във фермата. Няколко години се размотавах. После кандидатствах в полицията. И ме взеха.
— И смяташ, че тук ще бъдеш полезен?
— Поне така си мисля.
— Хммм. — Юнкер пощипваше обичката на ухото си. — Имал ли си проблеми с ПТСР?
— Моля? — вдигна глава Кристофер.
— ПТСР — посттравматично стресово разстройство. Мнозина бивши военни, служили в Близкия изток, се борят с тази диагноза, нали? Особено онези, които са имали нещастието да изгубят свои другари. Добре ли спиш нощем?
— Отлично, представи си.
На Юнкер обаче не му убягна как стажантът стисна зъби и дъвкателните му мускули потрепериха. Спиш отлично, ама друг път. Не и всяка нощ. И защо младият мъж подскочи като ужилен?
— Защо кандидатства за длъжност в Сенсте?
Кристофер се поотпусна и пак включи усмивката.
— Предложиха ми да обмисля офертата. Полицейската работа в малък участък ми допада. Остават ми четири месеца от стажа и искам да ги прекарам тук. Освен това имам желание да работя заедно с детектив от твоята класа.
— Правилен отговор — кимна Юнкер. — Намерихте ли си квартира?
— Наех стая при възрастна двойка — каза Кристофер. — Много се радват, че в дома им се е нанесъл полицай.
— Не се и съмнявам. А ти, Набиха?
— Извадих страшен късмет. С една местна млада жена си разменихме жилищата — тя се настани в моя апартамент в „Норвест“, а аз — в нейния. И така — за половин година. Тя ще кара стажа си в Копенхаген. Намерих я по обява във вестник.
Юнкер се изправи.