— Добре. Слушайте сега. Уговорих се с директора на бежанския център да се отбием там днес. Предлагам да потеглим още сега.
Двамата му подчинени станаха и се опаковаха в шалове, ватирани черни униформени якета, подплатени с изкуствена кожа, и ушанки. Заприличаха на… Юнкер се затрудняваше да измисли подходящо сравнение. Така навлечен, Кристофер се принуди да излезе странишком през вратата.
— Еха! — възкликна той при вида на новото волво. — Това служебен автомобил ли е?
Юнкер поклати глава, отключи и се качи. Набиха бързичко се намърда на другата предна седалка, а Кристофер се сгъна на задната.
Бежанският център се намираше на около километър южно от града. От шосето тръгваше дълга алея, оградена от две редици внушителни кестенови дървета, и водеше към сградите, където допреди десет години се бе помещавал грунтвигиански народен университет10. Но подобно на много други народни университети, и този в Сенсте не бе успял да оцелее финансово, след като през осемдесетте и деветдесетте години общообразователното обучение излезе от мода. В продължение на няколко години сградите пустееха. После обаче на предприемчив общински служител му хрумна идеята общината да наеме помещенията и да ги превърне в център за настаняване на непридружени деца бежанци. Така общината хем щеше да спомогне за решаването на остро наболял проблем, хем щеше да осигури известни постъпления в опразнената общинска каса. Не всички приветстваха предложението. Започна събиране на подписки, надигна се вълна от протести, но това не промени нещата. Нищожно политическо мнозинство в общинския съвет подсигури създаването на център за настаняване с места за 125 младежи. Преди година и половина бежанският поток от Сирия достигна своя пик и Центърът се пръскаше по шевовете. Сега обаче едва половината от местата бяха заети. Част от бежанците идваха от райони на военни конфликти: Сирия, Афганистан, Ирак. Но все повече растеше делът на африканските жители, бягащи от безперспективното съществуване в родните им страни, където икономическото развитие не смогваше на високите темпове на прираст на населението.
Със стъпаловидните си фронтони варосаната главна сграда на бившия народен университет приличаше на имение. Юнкер зави в двора, където главната сграда, две крила и още една сграда срещу главната оформяха правоъгълник. Юнкер паркира пред парадно стълбище. Вратата горе се отвори. На площадката се появи дребен, полуплешив шишко с брада и очила без рамки.
— Добре дошли! — извика ведро.
„Ти пък на какво се радваш?“ — помисли си Юнкер. Тримата полицаи изкачиха стълбите. Мъжът им протегна ръка.
— Казвам се Корнелиус Андерсен и съм директор на Центъра — представи се той и се обърна към Юнкер. — С вас говорих по телефона, нали?
Юнкер кимна.
— Корнелиус? Това име не е типично датско, нали? — попита Набиха.
Корнелиус Андерсен се усмихна одобрително. Дори прекалено одобрително. Юнкер, поне по свое мнение, вече познаваше Набиха достатъчно добре, та по стиснатите й устни да отсъди колко я е ядосало снизходителното отношение на Андерсен. „Виж ти, умна мигрантка!“ — сякаш казваше той с пресилената си усмивка.
— Права сте. Майка ми е холандка. В Холандия Корнелиус е често срещано име. Но, моля, да влезем, преди да сме умрели от студ. Заповядайте в моя кабинет.
Кабинетът му се намираше на първия етаж и гледаше към двора и обширната градина на някогашния народен университет.
— Оставете тук връхните си дрехи. — Корнелиус Андерсен посочи стоящата закачалка.
Настаниха се около малката заседателна маса в кабинета.
— Радвам се да ви видя. Както навярно сте запознати, от известно време се борим с някои проблеми.
— Какви очаквания имате към нас? — попита Юнкер.
— Надявам се самото ви присъствие да подтикне размирниците да помислят добре, преди да предприемат нещо.
— Хммм. А в Центъра какви мерки предвиждате във връзка с неприятностите? Все пак ние имаме и други задължения, освен да държим под око вашите… как ги наричате?
— Момчета. Те са си точно такива.
— Не всички обаче, нали? — Набиха закова дребосъка с поглед.
Той се размърда неспокойно на стола.
— Е… обективно погледнато, не знаем. Малцина от постъпващите при нас носят паспорт. А по-голямата част от тях ни представят документи за самоличност, издадени в родните им страни, чиято автентичност много трудно можем да проверим. И на първо време сме длъжни да вярваме на думите им.
Набиха се наведе към Корнелиус Андерсен.
— Дайте да си говорим откровено… очевидно е, че част от тях са над осемнайсет. Едри, мускулести типове с бради… какво му е толкова трудното да…
10
По името на създателя на т.нар. народни университети Николай Фредерик Северин Грунтвиг (1783-1872) — прочут датски поет, пастор, богослов, езиковед, инициатор на училища за образование на възрастни и за по-широка народна просвета. Лекциите в тези народни университети са по предмети от общообразователен характер и предоставят по-скоро практически умения, за разлика от традиционните учебни заведения, където се преподават предимно академични знания. Идеята получава разпространение в целия Скандинавски север. — Бел.прев.