— Виели от няколко дни, включително късно вечер. Някак жално, обясни жената. Отчаяно, все едно никой не ги е хранил.
— Защо жената не отиде да провери дали съседите й са си вкъщи? Щом кучетата са в клетка, няма от какво да се…
— Не иска да ходи там, защото съседът… не предразполагал към… Така де, жената отказва.
— Хмм. В момента сме в бежанския център. След малко приключваме и на път към къщи ще се отбием на „Овердреусвай“.
— Добре. След като провериш, звънни ми — помоли дежурният.
— Ще получиш подробен доклад с две копия на индиго.
— Моля?
— Пошегувах се. Ще се обадим.
Юнкер се обърна към Корнелиус Андерсен.
— Вече вървим към приключване, нали? — попита той, но въпросът му прозвуча по-скоро като констатация. Директорът на Центъра кимна.
— Да. Вие, разбира се, видяхте само малка част от цялото, но останалото не се различава съществено.
Тръгнаха към колата. Корнелиус Андерсен протегна ръка на Юнкер.
— Е, засега довиждане. Опасявам се, че, уви, ще се виждаме често.
Мигом съобрази колко несполучливо се бе изразил.
— Не исках да прозвучи така. Радвам се, че сте тук, просто…
— Разбрахме какво имаш предвид. — Юнкер направи нескопосан опит да се усмихне.
Тримата полицаи се качиха в колата.
— Тъпак — промърмори Набиха, докато излизаха от двора.
— По-кротко, де — усмири я Юнкер. — Работата му не е от най-лесните. От една страна, трябва да се занимава с група момчета, които са или травмирани, или агресивни, или и едното, и другото. От друга страна, притиска го система, която предпочита тези момчета да не съществуват. От трета — община, хвърлила се в този проект заради възможността да спечели малко пари. Корнелиус Андерсен определено не е за завиждане. Радвам се, че не съм на негово място. Но при всички положения ще си сътрудничим с него, нали? — Юнкер хвърли поглед към Набиха.
Тя кимна. На задната седалка Кристофер се размърда.
— Обаждането преди малко на твоя телефон… по… работа ли беше? — попита стажантът.
Юнкер се поколеба дали да не обясни на подчинения си, че ако е било служебно и го засяга, той рано или късно ще разбере. Но се задоволи да кимне.
— Да — потвърди. — Ще се отбием в една къща.
И им преразказа разговора си с дежурния.
Стигнаха до улица „Овердреусвай“ за по-малко от петнайсет минути. В края си тя преминаваше в чакълест път през гората. Възрастната съседка, подала сигнала, явно живее в предпоследната къща, съобрази Юнкер, докато минаваха покрай нея. Няколко метра по-нататък се намираше номер 70. Дори от разстояние и при затворени прозорци на колата чуваха кучешки вой.
— Звучи зловещо — отбеляза Набиха.
„Дали се страхува от кучета?“ — запита се Юнкер. Знаеше, че мюсюлманите ги смятат за нечисти и нечестиви животни. Не му се вярваше обаче Набиха да се бои от кучета. Трудно е, кажи-речи почти невъзможно, да си полицай, ако се плашиш от тези четириноги.
Къщата с червен керемиден покрив бе изградена в типичния за региона стил от дърво и камък: камъкът — варосан в бяло, гредите — боядисани в черно. Изглеждаше добре поддържана. Две стари, но също поддържани стопански постройки, едната с гаражна порта, обграждаха малък двор, настлан с чакъл. Юнкер закара колата чак дотам.
Внезапно съобрази, че тази къща му е позната. Беше идвал тук. И то неведнъж. Навремето тук живееше негов съученик, Расмус. Тогава обаче имотът изглеждаше, меко казано, различно. Семейството на Расмус живееше в голям недоимък. Подът в кухнята беше пръстен, клозетът се намираше в барачка до единия обор. В семейството на Расмус бяха общо… Юнкер се напрегна да си спомни… пет или шест деца. Бащата се хващаше да работи в големи стопанства и ферми из околността. През оскъдното си свободно време пиеше и биеше наред всички в семейството. Майката беше почти невидима. Или поне Юнкер си я спомняше като бегла сянка в периферията на зрителното си поле.
Цялото семейство на Расмус се отличаваше с лешниковокафява кожа, въгленовочерни коси и тъмни очи. Децата бяха впечатляващо красиви, а най-голямата сестра, Мария — Расмус беше две-три години по-малък — направо неземна красавица, същинска София Лорен на млади години, и главна героиня в мокрите сънища на подрастващия Юнкер.
— Татари — подхвърли веднъж баща му по адрес на Расмус и семейството му.
Тогава Юнкер не знаеше какво означава думата, но и без да отваря речника, само по тона на баща си схвана, че не е нещо за хвалба.
Въпреки нелекия си живот Расмус беше весело и сърдечно момче и цели две години с Юнкер бяха кажи-речи най-добри приятели. След седми клас обаче пътищата им се разделиха. Още от първи клас Расмус изпитваше затруднения с четенето и писането. Навярно е страдал от недиагностицирана дислексия. За сметка на това обаче му се отдаваха математиката, физиката и биологията. По тези предмети изпреварваше Юнкер. И все пак не влезе в реалното училище11. Продължи осми клас в обикновено, а Юнкер постъпи в реалното. Юнкер преживя тази своя първа среща с бремето на социалната унаследеност като въпиеща несправедливост, но и като неизбежност, пред която си безсилен.
11
В т.нар. реални училища след седми клас постъпвали ученици с амбиции да следват в университет, тоест деца от по-заможни семейства. В тези училища се наблягало предимно на теоретичните предмети. Реалните училища престават да съществуват след 1975 година, но и до днес някои учебни заведения са запазили определението „реално“ в имената си заради престижа, което то носи в общественото съзнание. — Бел.прев.