— С началника се разбрахме аз да ръководя това разследване — съобщи той на Набиха. — Ти и Кристофер ще помагате според възможностите си. В окръжното нямат хора. Общо взето всички са в Копенхаген. Същевременно трябва, поне привидно, да си изпълняваме и задълженията в участъка. Утре ще окачим на вратата списък с имената и номерата на мобилните ни телефони. Така хората поне ще знаят как да се свързват с нас, когато не сме на място. Това на първо време, после ще видим.
Набиха кимна.
— Имаш ли опит в разследването на убийства?
Тя поклати глава:
— По-скоро не. След завършването работих в „Опазване на обществения ред“. Е, присъствала съм на оглед на четири-пет самоубийства, но нищо повече. И все пак — усмихна му се накриво — не съм кръгъл идиот, нали? Едва ли е чак толкова трудно, та да не мога да се науча. Особено при положение че имам толкова добър учител.
Юнкер й хвърли поглед да провери иронично ли го каза. Тя се взираше пред себе си с непроницаемо изражение. И в профил е красива, помисли си той.
— Хммм. Сега, ще обявим за издирване съпругата и колата. Най-напред само вътрешно. Утре ще решим дали да пуснем съобщение в медиите. Ще се погрижиш ли?
Тя кимна.
— Ако искаш, ползвай моите записки от разговора със съседката — предложи Юнкер.
— О, няма нужда. Запомних по-важното. Висока, затлъстяла, с къса, пастетенокафява коса. На това описание отговарят близо една четвърт от датчанките, нали?
Юнкер едва сдържа усмивката си.
— Провери досиетата им — и на жената, и на мъжа. Да видим дали ще изскочи нещо. Сега ще проверим дали в някое чекмедже няма нейна снимка. Доколкото видях при първия оглед, по стените не висяха снимки и картини.
Юнкер си извади мобилния и набра номер. Обади се глас, който би разпознал сред милиарди.
— Да, моля.
Йоста Валентин Маркман беше най-добрият съдебен лекар в страната. Вероятно и в цяла Скандинавия, а може би дори в цяла Европа. Дребен, полуплешив сухар — напоследък ходеше с обръсната глава — с постоянно разочаровани лешниковокафяви очи и голям крив нос, който, в съчетание с хилавото му телосложение, оставяше у околните впечатление за крайно несполучливо творение от ръката на Създателя. Същото важеше и за гласа му — плътен и нисък, ни най-малко не съответстваше на телосложението му. Формално Маркман беше швед, но беше неразумно човек да го определя така в негово присъствие. Сам той се представяше за сконец14 и като мнозина сконци изпитваше дълбоко недоверие към шведите от други провинции. Особено към стокхолмчани.
Маркман беше връстник на Юнкер и бе прекарал по-голямата част от зрелия си живот в Копенхаген. Говореше на смесица от сконски диалект и датски, която спокойно можеше да се нарече негова собствена. Юнкер не помнеше колко пъти Маркман бе изравял — често съвсем буквално — нещо от труп, което да се окаже от ключово значение за разкриването на убийство. Не беше преувеличено да се твърди, че без помощта на сконския лекар процентът разкрити от Юнкер престъпления щеше да е значително по-нисък. Юнкер го знаеше. Знаеше го и Маркман.
Юнкер многократно си представяше колко добри приятели щяха да бъдат, ако не бяха колеги. И двамата бяха заклети фаталисти и освен това имаха едно и също силно иронично отношение към живота и най-вече към смъртта. Впрочем напоследък Юнкер си даваше сметка, че той и Йоста Маркман всъщност са приятели. Макар и по своеобразен, нетрадиционен начин.
— Привет, Маркман. Юнкер съм.
— Видях.
— Сега дежурен ли си?
— Не.
— Уф. Ще…
— Отговорът е да. Къде? И какво?
— Близо до Сенсте. Мъж.
— Сенсте? Това не е ли родният ти град?
— Да. Друг път ще говорим на тази тема. Намирам се на улица „Овердреусвай“ 70. Тръгваш по…
— В колата имам джипиес. Доскоро.
Юнкер погледна нетърпеливо часовника си. Екип „Кръв, слюнка, сперма“ вече трябваше да е тук. След петнайсетина минути пред къщата спря тъмносин микробус. Юнкер познаваше добре двамата експерти криминалисти — опитни професионалисти, с които бе работил многократно. В интервал от половин до един час щяха да заснемат подробно местопрестъплението, да съберат всички улики в еднометров радиус от задната врата и от трупа и да застелят периметъра с хартия.
При пристигането на Маркман експертите тъкмо приключваха първия етап от работата си. Съдебният лекар кимна на Юнкер.
14
Сконе — историческа провинция в Южна Швеция. До 1658 г. принадлежала на Дания. — Бел.прев.