— Кучи студ — подхвърли вместо поздрав той.
Без повече опити да разговарят двамата се заеха да обличат белите защитни облекла, сложиха си ръкавици и маска на устата и носа. Юнкер изпитваше благодарност към Маркман, задето не го попита защо се е преместил в Сенсте.
— Обичам миризмата на мъртви тела следобед15 — промърмори съдебният медик с крива усмивка, когато влязоха през задната врата с калцуни върху обувките. — О, яката са го цапардосали по главата — отбеляза Маркман при вида на тялото.
Извади от чантата си джобно фенерче, надвеси се над главата на убития и освети вътрешността на зеещата рана. После прокара десния си показалец по ръба на раната с едва ли не галещо движение.
— Хммм — изсумтя.
— Хммм — какво? — попита Юнкер.
— Без съмнение удар с твърд и тъп предмет. Повърхността на счупената кост е съвсем гладка. Издъхнал е кажи-речи мигновено. Припаднал е, изпуснал се е в панталоните и после е предал богу дух.
— Малко повече за оръжието?
— Тежък предмет. Не камък, а по-скоро нещо… с издължена форма.
— Бейзболна бухалка?
— Мнеее… не толкова дебело. Според мен търсѝ желязна тръба. Да не е съвсем къса. Някъде към метър. След аутопсията ще ти кажа повече за оръжието. По всяка вероятност му е нанесен само един удар. Или в краен случай два-три, но все на едно и също място.
Маркман се изправи.
— Във всеки случай ударът е бил… Необходима е голяма сила, за да причиниш такава травма.
Застанал на метър зад Маркман, Юнкер записваше в бележника си.
— Възможно ли е да го е извършила жена? — попита той.
Лекарят нацупи устни и разклати глава — знак, че размишлява. В такива случаи, знаеше Юнкер, беше най-добре да си мълчи. След десет-двайсет секунди Маркман приключи.
— Да, възможно е да е жена. Но само ако е едра и силна. И ядосана. — Той се обърна към Юнкер с ехидна усмивка. — И то много ядосана. Не бих искал да попадам в ръцете й.
„По няколко причини“ — добави наум Юнкер и се усмихна. Маркман беше гей и от години имаше връзка с петнайсет години по-млад, изключително привлекателен архитект, почти копие на актьора в ролята на младото момче от екранизацията по „Смърт във Венеция“ на Томас Ман.
— Кога се е случило?
Маркман се наведе, хвана левия крак на мъртвия и леко го разтърси.
— Вече няма rigor mortis. Като влезе, измери ли температурата на стаята?
— Да. Малко над двайсет градуса.
— Хмм. Трудно е да се каже. Но съдейки по оцветяването и мехурите… тялото е престояло между три и седем дни. Без аутопсия не мога да направя по-точно заключение. — Маркман огледа внимателно трупа. — Какво ще кажеш да се уверим, че на масата под тялото няма важен предмет?
Юнкер кимна, отиде до задната врата и извика единия експерт криминалист, в момента зает да обследва терасата:
— Ще бъдеш ли така добър да доведеш Кристофер? Кажи му да се екипира и да влезе.
Стажантът се появи след две минути. Защитният костюм едва побираше внушителното му тяло. Пристъпи в помещението и си запуши носа.
— Ела насам — повика го Юнкер. — Ще го изправим. Постарай се да не стъпваш извън хартията.
Кристофер се приближи бавно и застина като статуя на два метра от трупа. Маркман го погледна. Малкият участък кожа, видим над маската върху устата, беше бял колкото и защитният костюм.
— За пръв път ли виждаш такова нещо и усещаш тази миризма? — попита лекарят.
— Не — промърмори Кристофер зад маската.
Ръцете му треперят, забеляза Юнкер.
— Не се притеснявай — окуражи го Маркман. — Свиква се. В момента вони и на изпражнения и затова е толкова кофти. Ти хвани едната ръка, Юнкер — другата, а аз ще държа главата. Хайде, на три. Едно, две, три!
Под трупа не откриха нищо.
— Добре — кимна Юнкер.
В момента нямаше какво повече да направи, преди криминалистите да обследват цялата къща, а това щеше да отнеме поне денонощие, ако не и две. Огледът на трупа — на практика това направиха Юнкер и Маркман — приключи. Причината за смъртта беше очевидна, имаха предположение за оръжието на убийството, а поточен час за настъпването на смъртта щеше да се определи след аутопсията.
— Какво ще кажеш за аутопсия утре в девет? — попита Маркман.
— Става. — Юнкер си погледна часовника. Седем без нещо. Вече можеше ли да си позволи да се измъкне?
— Има ли причина да продължаваш да висиш тук? — изпревари го Маркман. — През следващите дни ще ти се струпа предостатъчно работа. Аз ще остана да се позанимая още малко с този приятел. После ще го напъхаме в чувал и ще го качим за транспортиране. Няма нужда да стоиш.
15
Шеговита парафраза на прословутата реплика „Обичам миризмата на напалм рано сутрин“, изречена от полковник Килгор (в ролята Робърт Дювал) във филма „Апокалипсис сега“. — Бел.прев.