— Влез!
Кристофер застана на прага. Директорът го изгледа въпросително.
— Да?
Кристофер остана до вратата.
— Един от бежанците куца и част от ухото му липсва… изглежда вече зрял мъж… знаете ли кой е?
— Махмуд… Хан, май така му беше фамилията. Ако не бъркам, при нас е от около месец.
— Имате ли представа откъде идва?
— От Афганистан — поне така е посочил в анкетната бланка. Като мнозина и той не носи документ за самоличност и властите го проверяват. Защо се интересувате от него?
— А, просто така. Довиждане.
„Той трябва да е — помисли си Кристофер, след като се качи в колата. — Какво, по дяволите, прави тук?“
Двайсет и трета глава
Преди няколко години Сине, в качеството на прокурорски съветник, присъства на едно от първите в Дания съдебни дела срещу датски граждани, сражавали се на страната на Ислямска държава. Сине бе участвала в досъдебната фаза на делото. По време на почивка един от присъстващите в залата си направи няколко селфита с обвиняемия. И двамата позираха с вдигнат нагоре показалец16. Фотографът беше известен в ислямистките среди и познайник на полицията. По време на последните парламентарни избори агитираше мюсюлманите, явили се в изборна секция в „Ньоребру“, да не гласуват.
Сине беше виждала този жест на множество снимки. Вирнат към небето показалец показваха бойци от ИД, позиращи с отрязани глави; кортежи, победоносно влизащи в завзети от ИД градове по времето, когато терористичната организация беше в настъпление; самопровъзгласилият се за върховен духовен водач на ислямския халифат Абу Бакр ал-Багдади, който призовава от джамията в Мусул привържениците си да избиват невинни хора. От тези снимки струеше омраза, тирания и извънмерни страдания. А сега в датска съдебна зала двама млади мъже парадираха с пламенното си възхищение пред една от най-престъпните и брутални терористични организации, съществували в историята на човечеството.
Сине приближи в гръб мъжа, направил снимките, и го потупа с пръст по рамото. Той се обърна и й се усмихна любезно, сякаш готов да й услужи.
— Изтрий снимките — нареди тя.
Усмивката му помръкна.
— Казва кой?
Тя извади полицейската си значка и я вдигна пред лицето му:
— Казвам аз.
— От теб ли зависи какви снимки имам право да правя?
— В съдебната зала — да.
— А ако откажа да ги изтрия…
— Ще те арестувам.
— За какво?
— За неуважение към съда. В съдебна зала снимането е строго забранено. Ще конфискувам телефона ти и ще изтрия снимките. Затова по-добре го направи ти. Така ще спестиш куп разправии и усилия на двама ни.
Мъжът я изгледа злобно. Извади си телефона и изтри двете снимки.
— Изтрий ги и от кошчето, за да изчезнат окончателно — подкани го Сине. — Всичките.
— Само две са.
— Дай да видя.
Той й подаде телефона. Тя кимна.
— Добре. Виж колко безболезнено мина.
Той пъхна в джоба телефона си и впи очи в нея.
— Алаху акбар — произнесе с патос. „Бог е най-велик.“
— Щом казваш — отвърна с усмивка Сине.
Всеки път, когато видеше мюсюлманин с вирнат към небето показалец, я побиваха ледени тръпки. Не можеше да се отърси от картината как Симон Спрангструп се качва в колата с вдигната ръка и изпънат нагоре показалец.
Сине извади от чантата си пакетче желирани бонбони и почерпи Виктор Стенсен. Седяха в колата му на улица „Принцеса Шарлоте“ в централната част на район „Ньоребру“, на петдесетина метра от жилищната сграда, където съпругата на Симон Спрангструп живееше със сина на двойката. Виктор Стенсен затършува из пликчето.
— Стига си избирал — сопна му се Сине.
— Не останаха ли черни? А, ето, намерих един.
Върна й пликчето. Преди по-малко от денонощие двамата представиха на Ерик Мерлин видеокадрите със Симон Спрангструп. Оттогава голямото зъбчато колело на разузнавателната машина се завъртя. Издействаха съдебни разрешителни тайно да влязат в апартамента на съпругата на Спрангструп с цел претърсване и за проникване в личния й компютър. Сформираха екип, за да я държи под денонощно наблюдение. Осигуриха техници, за да следят мобилните телефони на двете жени, и преводачи, да превеждат подслушаните разговори на арабски. Юнкер щеше да контролира дали се спазва законовият ред — имаше немалко случаи на дела, спънати заради допуснати нарушения. Освен това тежковъоръжен екип от спецчасти се намираше в готовност да се намеси при евентуална развръзка.
16
Когато мюсюлманин сочи с показалец нагоре, той има предвид Аллах и това означава всичко: призив, упование, молба, предупреждение (заплаха) към враг и т.н. През последните десетилетия жестът се превърна в класически джихадистки знак. — Бел.прев.