— Забравила съм някои неща.
Виктор Стенсен придвижи текста надолу.
— Когато надушихме, че Спрангструп е заминал, започнахме да подслушваме телефона й. Не изскочи нищо. Обсъждахме да вземем съдебно разрешение да проникнем в компютъра й, за да проверим дали със Спрангструп не си комуникират в анонимни чат форуми. Издействахме разрешение да подслушваме телефона му в Сирия. Пак нищо. Появи се само видео в Ютюб, в което той и Тариз призовават младите мюсюлмани да се бият в Сирия.
Входната врата на сградата се отвори. На тротоара излезе хубава млада жена в маслиненозелена шуба, дълга черна пола, ботуши „Тимбърленд“ и пъстра забрадка на главата. Качи в детска количка момченце на около четири години и тръгна.
— Тя е — прошепна Сине.
Виктор кимна.
След секунда откъм съседна пряка се зададе млад мъж — полицейски агент. Между него и Амира имаше петдесетина метра. С бели слушалки за айфон в ушите си, мъжът мърдаше устни — явно си тананикаше песен. Подмина Виктор и Сине, без изобщо да ги погледне.
Някъде наблизо прогърмя взрив като от ръчна граната. Сине се сепна. До трийсет и първи декември оставаха само два дни и любителите на пиротехниката вече загряваха.
— Божичко! — възкликна Виктор. — Това трябва да е канапена бомба18 или нещо друго незаконно.
С годините новогодишната канонада ставаше все по-ожесточена, включително в дните непосредствено преди празника. Тази година обаче на Сине това й се стори едва ли не гавра. Все пак преди броени дни при гигантска експлозия загинаха деветнайсет души.
— Защо, по дяволите, не забранят тези гадости? — процеди през зъби Сине.
Полицейският агент ги подмина. Сине запали двигателя.
— Добре, сработи. Да се връщаме.
Виктор кимна.
Сине хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Висок мъж пресече улицата, насочвайки се към Амира. Тя спря и го поздрави, докосвайки сърцето си с дясната ръка. Той направи същия жест. Полицейският агент мина покрай тях.
— Я чакай. Тя се заприказва с един мъж — каза Сине.
Виктор се завъртя и погледна назад.
— Кой ли е?
— В жабката има бинокъл. Ще ми го подадеш ли? — протегна ръка тя.
Виктор й го връчи. Сине вдигна бинокъла пред очите си и погледна през задното стъкло.
— Хайде, слънчице, дай една усмивка на фотографа — прошепна тя.
Като по команда мъжът завъртя глава и погледна към колата с двамата полицаи.
Сине изтръпна. Макар да имаше чувството, че с Хикс се гледат в очите, всъщност той не можеше да я види в този здрач.
— Познаваш ли го? — попита Виктор.
Тя кимна.
Двайсет и четвърта глава
Йоста Маркман въздъхна и поклати глава.
— Кажи, Юнкер, никога ли не те обзема усещането, че всичко ти идва в повече? Никога не ли не ти идва дотук? — Дребничкият съдебен медик прокара хоризонтално пръст по тънкия си врат с изскочила адамова ябълка, наподобяваща кремъчна тесла.
Двамата мъже се взираха в отворения багажник на белия опел „Астра“.
Here we go again19 — помисли си Юнкер и потисна напиращата усмивка. Освен много други неща Маркман беше и префърцунено конте с необуздана потребност да навира в очите на другите своето превъзходство.
— Не знам… Все пак единствено това умеем, нали? И го правим по-добре от всичко друго — промърмори Юнкер.
— Говори за себе си — изсумтя Маркман. — Моите способности не се свеждат само до обследване на трупове. Можех да стана каквото пожелая. Например, блестящ кардиохирург. Или професор…
— Нищо не ти пречи и сега. Скоро старият Франсен ще се пенсионира, нали? Можеш да поемеш професурата, стига да искаш.
— Хмм. Ако бях станал кардиохирург и професор, сега и аз щях да имам частна клиника, да съм фрашкан с мангизи и да съм си купил вила с частен плаж във Вебек.
Маркман заедно с неговия красив като картинка архитект се ширеха в обзаведен с авангардни мебели и оригинално изкуство апартамент с площ от двеста и четирийсет квадрата, разположен на Крайбрежния булевард. Юнкер обаче беше достатъчно тактичен да не изтъкне, че точно Маркман не може да се оплаче от липса на луксозно жилище.
— А вместо да поставям стетоскопа си върху сбръчканите, увиснали гърди на стари жени в комфортна обстановка в престижни адреси из центъра на Копенхаген, съм се заврял вдън горите тилилейски, а шведският ми задник замръзва. И принудително ме сблъскват с резултата от тотално непонятна за мен жестокост. Никога ли не ти се случва да изпадаш в такова настроение?