— Да.
Поседяха безмълвно. Тя въртеше чашата, стиснала столчето с два пръста.
— Та така — заключи.
Юнкер кимна.
— А Расмус…?
— Да, Расмус… — Мария поглади челото си, сякаш да избърше нещо. — Навремето баща ни го скъсваше от бой. Ти знаеше ли?
— Не… Не сме говорили на тази тема. Понякога ми правеше впечатление, че се страхува от баща ви. Но по онези времена беше често срещано. Тогава много деца ядяха пердах от бащите си.
— И ти ли?
— Не. Баща ми никога не ме е тормозил… чисто физически.
— Хмм. На шестнайсет Расмус избяга от къщи. Замина за Копенхаген. Родителите ми не направиха никакъв опит да го върнат. Беше започнал здравата да пуши хашиш. Две години не го видях. После, когато най-после се срещнахме, беше станал венозен наркоман и живееше на улицата във „Вестербру“… като дребен престъпник. Правеше секс за пари в обществени тоалетни и паркове. Почина от свръхдоза. По-жалка смърт едва ли е възможно да има.
Юнкер се облегна. Сви се. „Докато съм жив“ — пееше Йон Моенсен20 над тихото дърдорене на клиентите.
„… докато бие моето сърце“.
— Цял живот имам чувството… — подхвана Юнкер. — Цял живот ме измъчва усещането, че предадох Расмус. Измених му.
— В какъв смисъл?
— Бяхме добри приятели, учихме в един клас. После се разделихме, постъпихме в различни класове и дружбата ни сякаш отшумя. А може би по-скоро аз… се отдръпнах.
— Защо?
— Не знам. Навярно… беше ми някак трудно да приема…
— Колко сме бедни?
— Да. С възрастта започна да ми прави по-силно впечатление. Изведнъж стана важно да си в крак с модата. Дрехите и така нататък. Дали за първото причастие са ти подарили магнетофон. А Расмус нямаше скъпи придобивки. Бях толкова зависим от необходимостта да бъда част от колектива, другите момчета да ме приемат, че нямах нужния… кураж… нямах силата да отстоявам приятелството си с Расмус.
Мария кимна.
— Една случка години наред не ми дава мира. — Юнкер зачегърта с нокът бучица стеарин върху масата. — Беше в час по физическо… разделиха ни в два класа, но въпреки това карахме физическо заедно. Беше през пролетта и играехме футбол. Разпределиха ни на два отбора. Аз и Расмус се случихме съотборници. Биваше ме във футбола, а Расмус хич го нямаше. По време на мача той допусна грешка, противниковият отбор ни вкара гол и спечели. Мачът не беше важен, обикновена игра в час по физическо. Аз обаче побеснях. Нахвърлих му се с упреци, нарекох го тъпак, идиот… Не знам защо. Та той все още беше мой приятел, макар да не учехме в един клас. Ожесточавах се все повече, унижих го пред всички. Държах се толкова жестоко, че се наложи учителят да ме хване и да ме накара да се успокоя. Спомням си как ме погледна Расмус тогава… как очите му се насълзиха. Разциврѝ се сега, помислих си тогава, давай, дявол да го вземе. Той обаче не се разплака. Стоеше неподвижно и се взираше в мен. Накрая аз се врътнах и тръгнах към съблекалните. Два дни не си говорихме. После всичко уж тръгна постарому… и все пак не съвсем. Полека-лека се раздалечихме и накрая…
„Толкова дълго ще ТЕ обииичам“ — пееше Йон Моенсен.
— Това е най-недостойната постъпка през живота ми.
Юнкер вдигна глава и срещна погледа на Мария. Тя се наведе напред и сложи длан върху ръката му. Сепнат, той я поиздърпа, но само наполовина. Тя погали опакото на дланта му.
— Всички сме правили неща, за които се разкайваме. Аз обаче знам, че Расмус много държеше на теб.
Да, помисли си Юнкер. Точно затова не мога да си простя. Мария погледна часовника над вратата.
— Е… — изправи се. — Време е да…
Юнкер кимна. Вдигна бутилката срещу светлината. Беше до половината пълна.
— Как казват в уестърните? „Не отнасяй бутилката.“ Ще поостана още малко.
— Остани.
Усмихна му се. Внезапно го осени хрумване.
— Между другото, познаваш ли Бент Ларсен и съпругата му? Убитото семейство.
— Да. — Усмивката на Мария побледня. — Него. Познавах него.
— Ще се измъкнеш ли за още две-три минути?
Тя пак погледна часовника.
— Секунда…
Отиде до бара и размени няколко думи с колежката си. Върна се и седна при Юнкер.
— Добре. Имам още пет минути.
— Благодаря ти. Откъде познаваш Бент Ларсен?
Юнкер наля малко вино в празната й чаша. Тя отпи.
— Преди няколко години… — замисли се. — Преди около четири години имах връзка с мъж от града. Беше малко по-млад от мен… — усмихна се смутено. — Често се хващам с по-млади мъже.
— Не се и съмнявам — усмихна се Юнкер.
— Та, гаджето ми Карстен и Бент Ларсен бяха приятели. Е, не точно приятели… по-скоро нещо като… как да се изразя… съмишленици по политическа линия.