Юнкер се наведе да вдигне камъка, но се отказа и се изправи. През цялото време ли си е стоял там? Не си спомняше да го е забелязал досега. Но може би все пак… Всъщност има ли изобщо нещо странно в присъствието на малък камък върху ниска градинска ограда? Определено. Ако си израснал в средностатистическа датска къща с двор, знаеш, че по бордюрите от бетонови плочки не се мотаят камъни. Просто не се случва. Някой е поставил камъка там. Може, разбира се, да е съседско хлапе. Или някой е искал да обозначи къщата. Да отбележи, че Юнкер живее точно тук.
Тъмният силует от снощи…
Юнкер се сети за стария еврейски обичай на гробовете вместо цветя да се поставят малки камъни — знак, че някой се отбива при въпросния гроб. Че някой го наглежда.
Той вдигна камъка с облечената си в ръкавица ръка, пъхна го в найлонов плик, сложи го в багажника и се прибра в къщата. В тъмното зашари опипом в търсене на ключа. И се вцепени. В антрето имаше човек. Чуваше го как си поема дъх. Леко просвирване при всяко вдишване.
— Татко? — обади се той.
Тишина.
Включи осветлението. И потръпна стреснато. Баща му стоеше в ъгъла, до вратата към хола. Очите му бяха широко отворени, устните шаваха, но без да издават звук, освен тихото просвирване от дишането. Старецът приличаше на подплашено диво животно, уловено в светлия конус от автомобилен фар.
— Какво има, татко? — Юнкер докосна ръката му, но старецът ужасено я отдръпна.
Отстъпи крачка назад и погледна надолу. Отпред, върху долнището на пижамата на баща му, тъмнееше голямо петно, а подът около босите му крака бе мокър. На Юнкер му просветна. Старецът се е изпуснал. Тръгнал е към тоалетната, но в тъмното се е объркал. Не е намерил вратата. Боже мой, помисли си Юнкер, и хвана баща си за ръката.
— Ела, татко.
И заведе стареца в банята.
— Стой тук.
После отиде в спалнята, извади чифт чисти боксерки, долнище на пижама и хавлиена тривка за баня. Върна се при стареца. Той стоеше неподвижен като статуя на мястото, където го бяха оставили.
— Можеш ли да си събуеш долнището и боксерките, татко?
Старецът не помръдна. Юнкер въздъхна, наведе се напред, затаи дъх, хвана ластика и смъкна долнището. Хвърли опиканите дрехи във ваната, намокри тривката и започна да мие слабините и краката на баща си. Старецът стоеше с вдигнати, разперени ръце. Като свещеник, който благославя паството си. Или като скулптурата на Христос от Бертел Торвалдсен21 в копенхагенската катедрала, помисли си Юнкер и замалко да прихне заради крайно нелепата ситуация. Подсуши баща си и му помогна да се облече. Заведе го в хола и го настани в един фотьойл.
В кухнята препеченият хляб от сутринта стоеше недокоснат. Бог знае откога старецът не беше слагал залък в устата си. Юнкер извади от хладилника ръжен хляб, масло и пастет, намаза две филии, наля чаша мляко и занесе всичко в хола. Постави храната върху масата пред баща си. Старецът се втренчи в чинията.
— Яж, татко — подкани го Юнкер и седна на дивана.
— Да — отговори старецът, но не посегна към чинията.
— Не си ли гладен?
— Да.
— Ами яж, де.
— Да.
Баща му гледаше отнесено. Отнесено по нов начин, помисли си Юнкер. Сякаш се бе пренесъл в друго измерение и сега само поддържа съвсем слаба връзка с онова измерение, което е напуснал. Юнкер отиде в работния кабинет на баща си. До стария принтер имаше купчина хартия. Взе няколко листа. Зае се да отваря едно по едно чекмеджетата под бюрото. В третото намери два маркера. Седна и ги изпробва дали пишат. И двата бяха напълно засъхнали. Хвърли ги в кошчето за отпадъци и извади химикалка. Върху отделни листове написа с големи букви „WC“, „КУХНЯ“, „ХОЛ“, „СПАЛНЯ“. Намери руло тиксо и залепи импровизираните табелки на вратите в антрето. Върна се в хола. Баща му седеше със затворени очи и леко разтворени устни. Може би е стоял часове наред с мокра пижама в антрето, допусна Юнкер. В продължение на две минути разглежда баща си и усети как чувството за вина измества раздразнението му.
Сложи ръка на рамото му. Старецът се сепна от дрямката си.
— Нищо ли няма да хапнеш, татко?
— Да — отвърна възрастният мъж, без да помръдне. Юнкер леко поклати глава и го хвана за ръката.
— Ела.
Старецът се изправи. Юнкер го заведе в спалнята. Баща му легна послушно в леглото. Юнкер дръпна завивката върху него и я подпъхна около тялото му.
„Слагам го да спи като малко дете — помисли си. — Слагам баща си да спи.“
— Лека нощ — прошепна и посегна да го погали по челото, но се възпря.
Остави вратата на спалнята открехната и влезе в своята стая. Седна на кушетката. С облекчение установи, че махмурлукът и гаденето са преминали. Беше останала само неимоверна умора. Или по-скоро изтощение. Юнкер не си спомняше някога да се е чувствал толкова изцеден. Надигна се с мъка и изхлузи пуловера през главата си. Мобилният му звънна. Обаждаше се Шарлоте. Сърцето му се разблъска.
21
Бертел Торвалдсен (1770-1844) — датски художник и скулптор, един от най-ярките представители на т.нар. Златен век на Дания — най-богатия период в културната история на страната. — Бел.прев.