— Като Лантос.
— Като Лантос. И доколкото знам, Ахуд е информирал Гелилот за цялото оборудване с двойно предназначение.
Гелилот така Мосад наричаше съкратено щаба си, който, ако си спомняте, се намира върху един стръмен хълм над кръстопътя Гелилот на шосето между Тел Авив и Хайфа.
— Това не означава, че е на страната на ангелите.
Лицето на Ави помръкна.
— Не си спомням някога да е бил на страната на ангелите — каза той. — Ахуд е на страната на Ахуд.
Честно казано, все едно ми беше дали Ахуд има връзка с Мосад. Вече знаехме, че Вернер Лантос се е закачил към Християните в действие. В такъв случай защо правоприлагател номер едно на Лантос да не сключи сделка със стария си работодател Мосад?
Всъщност съвременните престъпници често използват номера да се свързват с разузнавателни или правораздаващи ведомства. Сключват някаква сделка — може би обещават да топят партньорите си, с които перат пари. Или обещават вътрешна информация от картела в Кали71. Или може би информация за контрабандния износ на стоки с двойно предназначение за страни в нашия списък на ДСТ — това е държави, спонсориращи тероризъм. Както и да е, пишат се доброволци. След това, когато ги хванат да пренасят контрабандно наркотици или да перат пари, или да трепят цивилни, те протестират — шумно и често пъти в медиите, — че просто вършат нечестивите си дела под ръководството на ЦРУ, Мосад, ФБР, Разузнавателното управление на МО или всяка друга организация, оказала се достатъчно тъпа да ги наеме.
Цялата тази идея е толкова безчестна, че ми се повдига. Пресуших последната чаша вино.
— Хайде — казах на Ави. — Трябва да се обадя по телефона — да видя дали не можем да си осигурим малко помощ отвън. След това бъди така любезен да ми позволиш да ти предложа разходка срещу един цент из „Лантос и Компания“. Да видим какво може да се намери.
Глава
15
Очевидно беше, когато излязохме от ресторанта, че екскурзията до офиса на Вернер Лантос трябваше да почака. Часовникът показваше 17:45. Тъмно — но не достатъчно, за да могат да се скрият. Две двойки пушачи седяха в тъмен седан на отсрещната страна на улицата. Те бяха хората, които трябваше да видим — не съвсем лесно откриваеми, но все пак там. Онези, които не трябваше да видим, се намираха в две или три, или може би дори четири допълнителни коли и на Бог знае колко много оризови ракети — онези ниски японски мотоциклети, любими на куриерите за лавиране през парижките задръствания.
Колата на пушачите се намираше на ъгъла срещу входната врата на „Ла петит Тур“.
Тези Ави ли следяха, или мен? Ави бе казал, че се е отърсил от преследвачите си. Аз не бях видял никой да следи мен. Но нямаше време за размисли над този въпрос. Побутнах Ави с лакът:
— Разделяме се. Ще се видим в Cercle, когато можем.
Не си направи труд да отговори — просто се отклони наляво и тръгна по „Рю Гаварни“ срещу трафика и се загуби в тъмното. Задните врати на седана се отвориха и двама побойници излязоха от затъмнената вътрешност с лекотата и синхрона на група, работила заедно доста време. (Добра работа, приятели. Винаги гасете вътрешните светлини в колата, преди да отваряте вратите, ако следите някого. Спомнете си онзи Иван в БМВ-то в Москва. Е, той не беше професионалист — за разлика от тези.) Захвърлиха цигарите на мократа улица и потеглиха след Ави, привели рамене под палтата си срещу студения парижки вятър. Всичко приличаше на сцена от френски шпионски филм от петдесетте години.
Французи ли бяха? Израелци? Араби? Ивановци? Всъщност нямаше значение кои са — важно беше само едно — да се освободим от тях. Което ще рече, че или трябваше да им се загубя, или да загубя тях. Безразлично ми беше точно кое от тези неща щеше да стане.
Свих надясно и тръгнах в студения вятър надолу по лекия наклон към площад „Коста Рика“. Пред мен спря един лъскав мерцедес такси. Съвсем навреме — щях да се чупя. Тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато една дребна като врабче жена с чантичка от крокодилска кожа, голяма колкото десеткилограмов чук, изтича, изпревари ме, замахна с цилиндричната чантичка и ме удари в гърдите достатъчно силно, за да изохкам, избута ме, седна, затръшна и заключи вратата и започна да бърбори на шофьора на скорострелен френски.
Той се обърна към мен, сви рамене в класическия франкофонски жест на безпомощност с обърнати нагоре длани и замина. Огледах се на 360 градуса. Нямаше други таксита, а едно трио враждебни типове вървяха надолу по улицата зад мен. Следваше ги нисък, тъмен ситроен „Ксантия“ — същото проклето комби с четири врати, тъмни стъкла и многобройни антени, дето ни съпровождаше с Вернер Лантос до ресторанта за закуска — едва пълзеше.