Това означаваше също, че между втория екип, който се криеше в сенките на „Рю дез’О“, и евентуалната подкрепа имаше двеста метра. Разстояние, преодолимо за двадесет, двадесет и пет секунди тичане, ако се съди по всичко и по външния вид на Екип Първи. Това време ми стигаше.
Свърнах обратно към Екип Втори. Когато преминах през сянката между две улични лампи, бръкнах в сакото си. Дясната ми ръка извади отвертката от пояса.
Огледах площада. Освен нас — петимата играчи — на улицата нямаше никой. Добре. Време за действие. Пресякох тясната улица в посока към целите си. Тялото ми преминаваше от нормално в агресивно състояние; отвертката беше здраво стисната в дясната ми длан в изменен захват от тип „нинджа“ — металната част прилягаше към китката ми. Лявата ми ръка беше свита в юмрук и направих бойна гримаса.
Какво? Казвате, че нещо се съмнявате, когато говоря за бойна гримаса? Още мъжкарски психобръщолевици от стария Свиреп, казвате.
Слушайте и се учете, попови лъжички. Бойната гримаса е важен елемент от битката. В морската пехота карат всеки мъхнатоглав смрадлив новобранец да си разработи такава. Ние, тюлените, също го правим. Бойната гримаса е най-лошият кошмар на враговете ви. Това е гримасата, с която работите отблизо, в личен план, с ножове, щикове и други разнообразни инструменти на войната. Това е гримасата на ръкопашния бой, която кара врага да разбере дълбоко в душата си, че ще го убиете, преди той да убие вас. Това е гримасата на омерзението, на самата мерзост.
Приближавахме се един към друг като кораби преди сблъсък — между нас нямаше и двадесет метра разстояние, десет, пет. Огледаха лицето ми и си взеха бележка като професионалисти, каквито бяха. Същото направих и аз. Видях присвитите им, тъмни очи и безизразни лица, сбръчкани в гримаси от вятъра, както и гъстите рунтави мустаци, предпочитани от средиземноморските хора от Барселона до Кайро и от Палермо до Тунис. Тези двамата обаче не бяха испанци, италианци или араби. Не. Те имаха изцъклени, безчувствени, безразлични лица, характерни за повечето Корсикански Уродливи Ръбове и затова ги нарекох КУР едно и КУР две. КУР едно беше слаб и висок с леко прошарен мустак. КУР две беше по-дребен и мургав от КУР едно. Също и по-грозен.
Докато се приближавах, точно до празния тъмен ъгъл, където улица „Чарлз Дикенс“ се задънва при улица „Дез Фо“, опозицията се раздели. Три прозореца на антикварен магазин, всеки със собствена метална решетка, даваха малко светлина. КУР едно спря, сякаш за да огледа един диван в стил Луи XV с позлатена рамка и копринена дамаска на райета. КУР две, застанал пет метра по-напред, се концентрира върху няколко свещника, окачени над раздвижени дървени мебели и акцентирани с ярки метални орнаменти.
Виждаше се колко напрегнати са, когато наближих КУР едно. Той се отмести и направи жест с глава, сякаш, за да видя по-лесно стоките на витрината.
— Bon soir, m’sieur72 — изръмжа. Изхлъзна се край десния ми фланг (и негов ляв), като постоянно се стараеше да не отдалечава рамо от пазещата го здрава метална решетка на антикварния магазин.
Направих се, че гледам, но всъщност се взирах в отражението му във витрината, докато той тихо и плавно се промъкна зад мен и се оказах между него и прозореца. Сега светлината беше в негова полза. Но с периферното си зрение пак виждах движенията му.
А такива имаше: долових нещо тъмно в облечената в ръкавица длан на КУР едно. Кожена палка с оловни топчета или може би от онези, разтягащите се. Ръката му тръгна — рязък, отработен мощен замах, който би ме ударил по главата отзад. КУР две сега се движеше ляво на борд от мен, на две врати разстояние, като бъркаше в джоба си, наближавайки достатъчно близо за удар.
В горния край на площада ситроенът започна да лази. Виждах габаритите му по улицата, успоредна на тази, на която се намирах аз. Щеше да се върне с обратен завой и да ме вземе. Разработили го бяха като за отвличане. Удряш и бягаш. Не искаха смъртта ми — искаха мен. Сигурно за да ме вържат и да ми задават въпроси, може би с помощта на горящи цигари, островърхи клещи и дванадесетволтов акумулатор.
Това изнерви ли ме? Честно казано — малко. Но ако в подобна ситуация не сте наострен, ако сърцето ви не помпи и ако порите ви не са като антени, които долавят всичко наоколо, значи нещо не ви е наред. Освен това очакването на кръв и черва, особено тези на враговете, кара адреналина ми да се лее. Позволете да ви кажа нещо за себе си: напрежението ме прави изключително опасен.