Дотук с реалния свят срещу нереалния. Второто, което ще кажа, може да ви спаси живота в подобни ситуации, така че внимавайте. То е, че при всяко преследване е по-важно да се концентрирате върху онова, което става пред вас, а не зад вас. Хич да не ви е през ръждивата пишка за задниците, които ви преследват. Те или ще останат с вас, или няма. Това си е техен проблем. Е, не казвам, че не трябва изобщо да им обръщате внимание. Разбира се, трябва да проверявате задницата си — и то честичко. Но ако прекарвате цялото си време в гледане в огледалото, времето ви да реагирате на онова, което е пред вас, се намалява значително — и вероятно ще завършите с катастрофа.
Добре — да се връщаме в реалното време. Излязох на платното, завих наляво с бавна, но постоянна скорост нагоре по „Рю ла Нотр“ и се присъединих към натовареното пиково движение от улица „Кенеди“ към голямото кръстовище на „Трокадеро“. Шофьорът седеше кротко на пасажерското място и отново започна да жвака пицата. Долових с око как понечи да каже нещо, но размисли. Бързо погледнах в огледалото и забелязах двойка — не, две двойки — фарове, които диво се люлееха натам-насам. Несъмнено, ситроенът на Ахуд Голан и втора кола. Е, те бяха закъсали толкова, колкото и аз, защото никой не караше бързо.
Изпълзях по „Рю ла Нотр“, завих наляво на върха и се опитах да пресека три ленти на авеню „Обединени нации“. Ако успеех да се провра, щях да опитам да напредна към „Етоал“ по една скоростна улица.
Защо „Етоал“? Защото кръговото движение около Триумфалната арка демонстрира най-лошите аспекти на карането без светофари или знаци за предимство и парижката агресивност, съчетала в себе си лудостта на Кайро, показността на Рим, фатализма на Техеран и войнствеността на Ню Йорк, и всичко това на едно хаотично, неконтролирано кръстовище. Знаех, че добера ли се до „Етоал“, ще мога да се отърся от всякакви преследвачи.
Но френските шофьори не прощават нищо и нямаше как да пресека трите ленти, за да стигна до необходимото ми кръстовище, без да променя външния вид на таксито. Затова свих рязко надясно на най-бавната лента и продължих да пълзя на изток, а трябваше да се движа на север. Зад мен ситроенът също смени лентата, но сега остана още по-назад. След малко разбрах защо лазим — напред имаше задръстване: две мигащи светлини инструктираха шофьорите да сменят платното поради ремонт на пътя.
Е, приятели, понякога мистър Мърфи помага, но има и моменти, когато пречи. Точно сега се намирах на лентата, която се движеше по-бързо към мястото на задръстването, и трябва да си призная, че не се държах никак учтиво, когато се наложи да премина в лентата за изпреварване. Или, казано по-непресторено — засякох три коли.
След точката на задръстване пътят отново се разширяваше — но сега колите ставаха дори повече, защото прииждаха от страничните улици. Време беше да проверя какво става отзад. Ситроенът тъкмо минаваше край строежа — намираше се на около петнадесет коли зад мен. Достатъчно разстояние, за да почна да се изявявам творчески.
На сто метра пред мен светофарът на кръстовището започна да се сменя. В Париж се познава кога ще се смени светофарът, защото вместо да светне жълтото, както е в Щатите, зеленото започва да мига. Стане ли това, знаете, че ви остават пет секунди да спрете — или да надуете газта. Известен факт е, че парижаните обичат да секат светофарите. Винаги е като на пистата Ле Ман, когато се сменят светлините — и тази вечер не се различаваше.
Така че въпреки мигащата светлина, нямах никакво намерение да спирам. Не и ако мога изкусно да създам непробиваема преграда от le traffic Française74 между мен и преследвачите си. Свалих стъклото, измъкнах лявата си ръка навън и започнах да махам на колите, като бутах таксито напред. След това завих наляво, включих се в насрещното платно и рязко заобиколих няколко коли между себе си и кръстовището, и ухилен от своята изобретателност, натиснах газта. Дик Разрушителя действа отново — вървете на майната си, лоши типове.
Прекалено много Hybris75, обичат да повтарят древногръцките философи, поражда nemesis76. Това е купешкият начин да кажеш, че не трябва да злорадстваш веднага. Както сега, когато стрелката на оборотомера отиде в червената зона, но не стана нищо. Може и да надувах пет хиляди оборота, но шибаното такси очевидно нямаше мощност дори колкото детска играчка. Съединителят беше издъхнал. Позволете да ви кажа какво ставаше: и двете ми ръце стискаха кормилото; десният ми крак стоеше абсошибанолютно прав — педалът за газта направо проби пода и излезе навън. Погледнах надясно — сякаш се виждах в някакво шибано огледало, защото таксиджията имитираше всяко мое движение, чак до скърцащите зъби и стиснатите до бяло пръсти около въображаемото кормило. Устните му мърдаха. Копелето му с копеле — молеше се. Надявах се молитвите му да бяха към боговете на войната, защото точно сега аз нямах време да се моля. Стрелнах се наляво, а след това надясно и се изсулих бавно през кръстовището с около двадесет и два километра в час — това прави 13,75 мили в час в Америка, приятели.