Лампата с таймера се беше изключила, когато стигнахме до прозореца на празния апартамент. Леко почуках по стъклото на вратата и с показалец викнах Уондър Портиера.
03:59. Вътре. Лазейки, заобиколихме мебелите и излязохме във фоайето. Предната врата се намираше пред нас. Приближих се и опрях ухо до нея. От другата страна не се чуваше нищо. Внимателно завъртях дръжката и дръпнах. Нищо не стана.
Уондър се доближи на пръсти. Поигра си с дръжката, след това разгледа ключалката колкото можеше в тъмното, като я опипваше, сякаш е написана на азбуката за слепи.
— Резета — произнесе безгласно — с несиметрично седемточково заключване, задна пружина, немска работа.
Извади портфейла с шперцовете.
— Вие двамата си починете — въздъхна. — Може да мине малко време, защото тия шибани пружини са убийствени — особено в тъмното.
Ави изпълзя на колене и длани зад Уондър и го избута встрани. Коленичи до вратата, извади тънко като молив фенерче и завъртя капачката. Тънък лъч светлина освети ключалката.
Израелецът даде фенерчето на Уондър и взе три от шперцовете в ръката му.
— Ти дръж, аз ще работя. Аз май съм по-наясно с тези неща от теб — каза той. — Освен това време е да си заслужа парите.
04:02. Коридорът беше толкова тъмен, колкото апартаментът. С червеното тънко моливче на Ави открихме minuterie — ключа за стълбищното осветление, каквито има на всеки етаж. Но не го използвахме. Вместо това аз поех надолу по тясното стълбище, като предпазливо се движех стъпка по стъпка напред. Стълбището беше тъмно, но за щастие не напълно затъмнено.
Слязохме на deuxième étage sans инциденти. Офисът на „Лантос и Ко“ трябваше да е от дясната ни страна. Когато доближих до площадката, косата на тила ми се изправи. Не ме питайте защо — просто се изправи, мамицата й. Замръзнах. Свих дясната си ръка в юмрук и я вдигнах до нивото на рамото си, след това свих длан около дясното си ухо — мълчаливия сигнал за „замръзни и слушай“.
Замръзнахме и слушахме. Първото от реагиралите ми сетива беше обонянието. Силният, наситен, богат остатъчен мирис на френски тютюн се носеше по коридора. След това се включи и друго сетиво: някъде в тъмното дочух нечие дишане. Искам да кажа, че в тази мъртвешка тишина дишането си звучеше силно.
Дадох тих сигнал, че ще направя оглед. Първо опипах оборудването си. След това вдигнах длани до врата си и направих жест като задушаване. Уондър отговори с вдигнати палци. Понечи да напъха теления трион в ръкавицата ми. Поклатих глава. Нямам против да убивам, но искам да съм сигурен, че трепя теснооки — както наричам лошите, — а не някой шибан полицай под наем на нощна смяна, който получава по петнадесет франка на час, за да седи пред някаква врата. Откъде знаех, че е нощен пазач, а не тесноок? Отникъде — не и сто процента. Но имаше голяма възможност да е така. Първо, ако си спомняте, до предната врата имаше табелка на охранителната фирма. Онази, на която пише „Охранявано от Секор лимитед“, ако можете да четете френски. Табелката ме караше да смятам, че камерите не се следят тук, в сградата, а в някоя централна станция. Второ, той беше единственият пазач до момента. Липсата на персонал е още едно доказателство, че не става дума за лоши. Лошите като Вернер Лантос или Андрей Юдин нямат нищо против да осигуряват големи количества пушечно месо за хора като мен, защото и пет фъшкии не дават за човешкия живот.
Окей. Сниших се, след това взех завоя на площадката. Залепих се за стената. Придвижих се няколко сантиметра. Спрях и се ослушах. Мръднах. Спрях. В такива моменти човек диша толкова тихо, че изобщо да не се чува. На мен ми беше трудно да направя точно това — чувах в ушите си единствено как въздухът минава през носа и гърлото ми. Долавях всеки тласък на кръв към врата и китките ми и се чудех защо, по дяволите, задникът в тъмното не чува.
Приближих се — два, два и половина метра. Разстоянието определих, защото надушвах кучия син. Не се смейте — ние, тюлените, знаем от опит, че на терена е най-добре да ядеш и пиеш същата храна, както врага си, и да имаш същите хигиенни навици като него, защото иначе той ще те подуши. Един гринго, който яде казармената дажба, плясва на грозната си мутра афтършейв „Аква велва“, къпе се с шампоан „Дайъл“ и пръска дезодорант „Шуър“ под мишниците, ще стърчи като пословичния щръкнал хуй сред храсталаците, където противникът набива ориз и рибен сос nuoc mam, или frijoles83 или кускус, рядко се бръсне (ако изобщо го прави) и повече от месец не е виждал сапун за пране или друг сапуноподобен материал. Всъщност врагът ще ви надуши от половин миля. Рой Боъм, кръстника на всички тюлени, е научил този урок във Виетнам — и го преподаваше на всичките си тюленчета, за да не допускат грешки и да си дойдат мъртви.