Станциите „Визир“ се управляваха от отдел Q на Шестнадесето главно управление. Ако не се сещате, това управление бе една автономна подсекция на Второ главно (контраразузнаването), което оставаше скрито за източниците на информация за Запада докъм края на седемдесетте години. Нямаше никакви видими признаци за съществуването на Шестнадесето управление или за неговия отдел Q и следователно нямаше начин да се научи за „Визир“.
Освен това местата на „Визир“ бяха свързани помежду си с една съвсем проста, елементарна комуникационна система с телефони и подземни кабели вместо по-модерните в технологично отношение свръхвисокочестотни или високочестотни радиопредавателни системи. Визирите бяха построени по този начин не защото Съветите са били хитри, а просто защото тогава не са имали по-модерна технология.
Но простият като ЦЕЛУВКА замисъл значеше, че не е възможно мрежата да бъде засечена дори и от НРС — помните, че това са инициалите на Националната Разузнавателна Служба, една призрачна агенция, ръководена от Пентагона и разположена в огромна, съвременна, луксозна сграда близо до международното летище „Дълес“. НРС отговаря за действието на всички спътникови програми. В това си качество, службата предприе редовни спътникови прелитания над московския район за събиране на СИГРАЗ и ЕЛРАЗ (СИГнализационно РАЗузнаване и РАЗузнаване с ЕЛектронни средства) със специално предназначен разузнавателен спътник KH-9 (Keyhole30-9) по линията на първата програма BYEMAN за събиране на данни от орбита на Агенцията за национална сигурност. Проектът получи кодовото наименование IVY CHARM и започна рано през месец август 1974 г. Но той не хвана „Визир“. Милиарди от вашите данъчни долари заминаха и пак нямахме никаква представа.
Всъщност нашите приятели Християните в действие не знаеха (както обикновено) нищо за „Визир“, докато един офицер от Шестнадесето управление не премина към нас в края на седемдесетте и не им каза за това и за останалите тайни програми на отдел Q.31
И макар вече да няма КГБ, мога да ви уверя, че „Визир“ си стои на мястото — и освен това се ползва от отдели на подчинение към Министерството на вътрешните работи на Виктор Гринков. Знам всичко това, защото, защото сам съм ги разглеждал през телескоп (хе, хе). И затова не бързахме да стигнем до мястото на събиране, особено защото в допълнение към дипломатическите си паспорти носехме от онези оръжия и смъртоносни устройства, които московската полиция, Министерството на вътрешните работи, а и никой друг, по принцип не одобряват.
Целта ни беше един шестетажен жилищен блок на самотна, занемарена улица без изход в западна посока от нас. Кръстникът Андрей щеше да пренощува на последния етаж в онова, което нашият неуслужлив, но накрая отстъпчив източник Заспальцов беше описал като тристаен апартамент, малко преди да ни напусне в неизвестна посока. Превод на английски: имаше три спални. Информацията от него ми позволи да съставя груба скица на апартамента, както и карта на околността.
За да стигнем при Андрей, трябваше да си пробием път през заключените врати на двора, да отворим ключалките на вътрешните врати, да се прокраднем по стълбите и да проникнем в апартамента — и всичко това, без да събудим съседите. И трябваше да го направим преди 05:00, когато голяма столична община Москва започва да се прозява, събужда и лее сутрешната си пикня.
03:25. Тръгнахме. Аз водех. Придържахме се близо до сградите, като се придвижвахме към задънената улица и се възползвахме от сенките. Едно от предимствата за нас беше отсъствието на улично осветление. На половин пряка от нас светеше улична лампа. Шест други не светеха — простреляни, съдейки по разбитите стъкла.
Придвижвах се така предпазливо, както бих го правил в джунглата. Не очаквах препъващи телове или противопехотни мини, но не исках да обявя присъствието си, като настъпя парче стъкло или друг трошлив боклук.
Вдигнах юмрук във въздуха на ниво на рамото си, за да дам мълчалив сигнал за спиране, когато приближихме ъгъла. От джоба на черната си бойна риза извадих монокуляр за нощно виждане. След това легнах на земята и много, много внимателно погледнах иззад ъгъла към мишената.
31
Офицерът, Сергей Моторин, беше капитан от КГБ, който дезертира на място (т.е. докато е бил все още на служба в Москва) през 1977 г. Хитро измислил как да направи първия си контакт с американците, като инсценирал сблъсък с колата на американски дипломат в една от слепите точки на системата