Защо фактът, че ключовете на мъртвия Иван не ставаха в ключалката, ме притесни ли? Защото, приятели, знам от опит, че часовите обикновено имат ключове от вратите на къщите, които пазят, особено ако са поставени отвън и във вътрешния двор няма охрана.
Да, да, знам, че, от друга страна, този последен елемент не бяхме го проверили все още. Но от другата страна никой не беше дошъл да провери какъв е този шум, който вдигахме — не че беше много, но все пак.
03:31. Застанахме до малката врата в дясното крило. Уондър отвори зародиша на ключалка за по-малко от десет секунди, след това застана зад вратата, която се отваряше навън, и я дръпна широко, за да можем да влезем.
Досега казвал ли съм ви за военната дисциплина на онова, което правехме тук? Не. Добре, позволете да обясня, докато заемаме позиция. Този вид ходове аз наричам О2Д2 — Обредни Отиграни Дисциплинирани Движения. В групи като „Делта форс“ или „Тюлен 6“ ги репетираме хиляди пъти във всякакви физически ситуации и условия. Затова, когато го правим наистина, не е необходимо да мислим кой от нас какво прави и как да изпълним основните неща — всичко това е насадено толкова дълбоко в нас, че ние ПГП — Просто Го Правим.
Коридори, антрета, порти, пътеки в кораби и надстройки, аварийни стълбища, дървени стълби, стълбищни шахти, фоайета — всички тези неща биват репетирани отново и отново, и отново. Упражняваме се и по всяко време. Известен съм с инсценировките си на сбор за влизане в стая под истински обстрел в 03:45, около седемдесет и пет минути, след като момчетата ми са в леглото, скапани от гонене на мацки през цялата нощ и наливане с бира в редица приятелски настроени към потребителя кръчми. Те просто си умират от радост, като правя това. Но винаги съм вярвал в доктрината на войната със специални методи, която видях написана на ръка и закачена над входа на палубата на сухоземната ни база в Литъл Крийк, Вирджиния, където се обучавахме по подводна диверсия. Тя гласеше: КОЛКОТО ПОВЕЧЕ СЕ ПОТИШ В УЧЕНИЕТО, ТОЛКОВА ПО-МАЛКО ЩЕ КЪРВИШ В БОЯ. Както може би се досещате, този знак е източникът на една от Десетте Божии Заповеди на войната със специални методи.
Това кредо носеха в сърцето си и старшините, които ме обучаваха. Хора като Гроус, Ред Койл, Хут Андрюс, Мъгс Съливан и, разбира се, любимият ми морски баща, Евърет Емерсън Барет, за когото работех по време на обучението по подводни диверсии, никога не допускаха ние, младите жабоци, да се разкисваме. Под тяхното изпълнено с въображение ръководство се научихме да лъскаме обувките си отгоре и по подметките. Намираха хитри начини да поддържат съзнанието ни и телата ни заети. Например, когато се обучавахме в Пуерто Рико, ни караха да правим около палатките си малки пътеки, очертани с пълни с пясък бирени кутии. А когато посетихме Вирджинските острови, където впрочем не се намери нито едно девствено маце32, Ев Барет ни накара да се катерим по палмовите дървета, за да търсим меки листа и да правим сламени шапки от тях.
Палмови листа? Сламени шапки? Да — така стъпалата ни ставаха по-здрави и се изостряха уменията ни да се катерим, независимо че Ев не си правеше труд да ни го обяснява.
Разбира се, той не трябваше да ни обяснява нищо — той бе старшината на взвода. Тази дума се пише така: Б-О-Г. Всяко негово желание представляваше заповед за мен. И независимо че бяхме с десетки години по-млади от него и се мислехме за мнооого печени копелета, той можеше (и го правеше) да забива редовно носа на дебелата си, лъсната като огледало цинтарка четиридесет и пети номер здраво петнадесет сантиметра навътре в нашите недисциплинирани задни отверстия, когато смяташе, че ситуацията го изисква.
Още едно мимолетно отклонение: израснах във Военноморските сили, в които дисциплината в строя се налагаше от старшини, а не от офицери. Тогава на това му викаха подводни камъни. И то означаваше, че от време на време някой старшина ще те посере от бой, ако направиш някоя тъпа грешка. Нямаше паметни записки, бележки, писмени доклади. Нищо не се включваше в досието ти. Осереш ли се, старшината просто те сплесква там, на място. И си научаваш урока. Това е.
Е, днес вече няма подводни камъни. Има Общ военноправен устав от 967 страници, чието спазване се изисква не от старшини, а от офицери. Всъщност според този устав всеки старшина, който посегне на моряк, си урежда военен съд. И тъй като в тази голяма, тлъста книга се съдържат толкова много правила и наредби, много войници получават наказания за множество нарушения от множество офицери. Но дисциплината във Военноморските сили е, накратко казано, боклук. Офицерите не водят — всъщност те издават квитанции за глоби. А старшините не обучават. Не, те се притесняват за опазването на собствените си задници от офицерите. А хората не научават — от примери или по друг начин. Ако питате мен, системата би имала полза от нас, ако се върнем към подводните камъни. Разбира се, никой не ме е питал.